Дан Симънс - Илион

— Не. — Одисей вдигна меча вертикално и процеждащите се между високите клони лъчи затанцуваха по повърхността му. — Точно този меч ми е подарък от… една жена… по време на пътешествията ми.

Хана зачака да й обясни, ала вместо да й разкаже нова история, воинът попита:

— Искаш ли да видиш какво го прави по-различен?

Тя кимна.

Одисей почука два пъти с палец по предпазителя на дръжка и мечът изведнъж леко заискри. Хана се наведе към него. Да, от острието се чуваше тихо, но постоянно бръмчене. Тя протегна пръсти към метала, ала ръката на гърка светкавично се стрелна напред и я хвана за китката.

— Ако го докоснеш сега, момиче, ще останеш без пръсти.

— Защо? — Хана не се опита да освободи ръката си и след няколко секунди той сам я пусна.

— Вибрира — отвърна Одисей; държеше острието точно под равнището на очите. Хана отново забеляза, че двамата са еднакви на ръст. Предишната вечер го беше чула в зелената зала на моста, след като другите се бяха оттеглили, бе излязла заедно с него на разходка, после часове бяха разговаряли в неговата стая и накрая тя си беше легнала на пода до леглото му. Ада си мислеше, че са станали любовници — тя нямаше нищо против и не се сещаше за причина да разубеждава приятелката си.

— Сякаш пее — каза тя и леко се завъртя, за да чуе високото бръмчене.

Одисей звучно се засмя, макар че Хана не знаеше защо.

— Не се бой — каза той. — Не ми го е подхвърлила някоя Господарка на езерото, въпреки че това не е много далеч от истината. — И пак се засмя.

Момичето погледна брадатия воин. Нямаше представа за какво говори. Чудеше се дали той знае.

— Защо вибрира? — попита Хана.

— Отдръпни се — нареди широкоплещестият грък.

Повечето секвои наоколо бяха дебели от метър и половина до три метра, някои още повече, но на едно слънчево място на няколко метра наляво растеше по-малко дърво, навярно трийсетинагодишно, петнайсет метра високо, с диаметър на дънера около половин метър.

Одисей зае стабилна поза, стисна меча с една ръка и лениво замахна към дънера със спокоен удар отляво.

Острието описа толкова плавна дъга, че сякаш изобщо не улучи целта. Не се чу шум от удар. След няколко секунди дървото потрепери, наклони се и тежко се стовари на земята.

Одисей отново почука ръкохватката и тихото вибриране спря.

Хана се приближи и разгледа високия до гърдите й пън и падналото дърво. Двете повърхности изглеждаха като хирургически разделени. Момичето постави длан върху пъна. Нямаше сок и стърготини. Дървото беше гладко, сякаш покрито с пластмаса. Тя се обърна към Одисей.

— Този меч сигурно е много полезен при обсадата на Троя.

— Не си ме слушала внимателно, момиче. — Одисей пъхна оръжието в ножницата и я пристегна на широкия си колан. — Получих тоя подарък няколко години след войната, когато започнах пътешествията си. Ако го бях имал в Илион… — Той зловещо се ухили. — Нямаше да остане троянец, бог или богиня с глава на раменете си, момиче. Гарантирам ти го.

Хана усети, че отвръща на усмивката му. Двамата не бяха любовници — засега, — но тя възнамеряваше да остане в Ардис Хол, докато Одисей гостува в имението, и кой знаеше какво може да се случи?

— А, тук ли сте били — каза Сави от склона над тях. После стисна юмрук и ориентиращото поле над дланта й угасна.

— Стана ли време да тръгваме? — попита Одисей. Говореше на Сави, ала поглеждаше Хана, като че ли са стари съзаклятници.

— Да, стана — потвърди старицата.

След три седмици пътуване на запад по река — всъщност вътрешно море — Валес Маринерис Манмът бе на ръба да изгуби моравекския си разум.

Управляваната от четирийсет зелени човечета фелука беше само един от многобройните кораби, порещи водата на изток или запад в залятата долина или в посока север — юг по устието, вливащо се в морето Хризе Планиция, част от северния океан Тетида. Освен с десетките други фелуки с екипажи от зелени човечета, ежедневно се разминаваха най-малко с по три стометрови шлепа — всички караха по четири грамадни неиздялани камъка за глави и идваха от каменоломните, намиращи се от южната страна на Ноктис Лабиринтус в западния край на Валес Маринерис, все още на около две хиляди и осемстотин километра от пътуващата на запад фелука на Манмът.

Бяха пренесли Орфу от Йо на борда и го бяха закрепили в долната част на средната палуба, скрит с навес от въздушни наблюдатели и завързан до товара и други неща, взети от „Смуглата дама“. Дори самата мисъл за подводницата, оставена в плитката морска пещера край брега на Хризе Планиция на около хиляда и петстотин километра зад тях, потискаше Манмът.