Дан Симънс - Илион

Деймън се намръщи — това бе трудно, фигурите се разбягваха на ръба на способността му да задържи образа — но накрая успя със затворени очи.

— Отвори си очите — каза Сави.

Той се подчини и след миг втрещено се вкопчи в скутера с две ръце.

Нямаше облак. Нямаше нечетивни карти и анимационни фигури.

Всичко в зрителното му поле се беше преобразило. Околните дървета, на които по-рано не обръщаше внимание, освен за да потърси сянката им, бяха станали прозрачни, пласт след пласт пулсираща жива тъкан, мъртва кора, пъпки, вени, мъртва вътрешна материя със структурни вектори и пръстени, по които течаха колони от данни, живи зелени и червени структури — иглички, дървесна тъкан, флоема, вода, захар, енергия, слънчева светлина. Знаеше, че ако може да прочете течащите данни, ще разбере точната хидрология на живото чудо, което представляваше това дърво, ще узнае точно какво налягане е нужно за осмотичното издигане на всичката тази вода от корените — можеше да погледне надолу и да види корените в пръстта, да види енергийния обмен от почвата в тези корени и дългото стотици метри пътешествие от корените до вертикалните тръбички, издигащи тази вода — стотици метри нагоре, сякаш великан смучеше със сламка! — и после страничното движение на водата, водни молекули по тръби, широки само молекули, по клони, разширяващи се на петнайсет, двайсет, двайсет и пет метра, живота и хранителните вещества в тази вода, енергия от слънцето…

Вдигна поглед и видя слънчевата светлина като абстрактен енергиен дъжд, какъвто представляваше — слънчева светлина, обсипваща боровите иглички и поглъщана в тях, слънчева светлина, обсипваща хумуса под краката му и стопляща бактериите в него. Можеше да преброи тези неуморни бактерии! Светът около него вреше от информация, информационно цунами, милиони микроекологии, едновременно взаимодействащи помежду си, енергия с енергия. Дори смъртта участваше в сложния танц на вода, светлина, енергия, живот, възраждане, растеж, секс и глад, вихрещ се навсякъде около него.

Видя една умряла мишка, почти заровена в хумуса в отсрещния край на поляната, вече превърнала се само в козинка и кости, ала все още излъчваща червена енергия, докато бактериите пируваха, от яйцата на мухите се излюпваха личинки на следобедната слънчева светлина и бавно разпадащите се сложни протеинови молекули продължаваха на молекулярно равнище, и…

Задъхан, почти повръщащ, Деймън се завъртя в опит да избяга от тази функция, ала навсякъде цареше същата сложност — постоянни приливи и отливи на препредавана енергия, поглъщане на хранителни вещества, хранене на клетки, молекули, танцуващи в прозрачните дървета, дишаща почва, небе, пламтящо от светлинния дъжд, радйопослания от звездите.

Затисна очите си с длани, ала вече беше късно — бе погледнал Сави — старица, но в същото време галактика от живот. Живот, загнезден в неутроните на мозъка й зад ухиления череп, проблясващи като светкавици по очния й нерв и в милиардите милиони форми на живот в червата й, активни и безразлични — докато се опитваше да откъсне очи, младият мъж допусна грешката да погледне надолу към себе си, покрай себе си към своята връзка с въздуха, земята и небето…

— Изключи! — каза Сави и умът на Деймън повтори командата.

Ярката обедна светлина, която се отразяваше от дърветата и покритата с иглички земя, изведнъж му се стори мрачна като посред нощ. Краката му отказаха да работят. Задъхан, той се свлече по борда на скутера и се просна на земята, претърколи се по корем с протегнати ръце и притисна лице към боровите иглички.

Сави приклекна до него, потупа го по рамото и каза:

— Ще те оставя за малко. Почини си. Ще доведа другите.

Когато Харман й предложи да се разходят, Ада се колебаеше — боеше се, че Сави ще се ядоса или ще се уплаши от отсъствието на всички, когато се върне — но Хана вече беше изтичала да търси Одисей и младата жена не искаше да остане при скутера сама с Деймън. Освен това не знаеше дали ще има друга възможност да поговори насаме с любимия си, преди да се върне в Ардис и той да отлети за Средиземноморския басейн със Сави.

Изкачиха се по един хълм, после тръгнаха покрай поток по отсрещния склон. Гората кънтеше от птичи песни, ала не видяха животни, по-едри от катеричка. Харман изглеждаше потънал в размисъл и докосна Ада само веднъж, когато й подаде ръка, за да й помогне да прескочи потока над един триметров водопад. Тя се зачуди дали не е било грешка да прекарат нощта заедно, но когато спряха да си починат в подножието на водопада, видя, че Харман я наблюдава, зърна любовта и нежността в погледа му и се изпълни с щастие, че са станали любовници.