Дан Симънс - Илион

Съзнаваше, че по-скоро е обезсърчен, отколкото уплашен. Предишния ден всички се бяха изненадали от желанието му да тръгне със старицата и Харман на тяхната абсурдна експедиция, ала никой не се досещаше за истинската причина да избере тази възможност. На първо място го беше страх от динозаврите около Ардис Хол. Нямаше да се върне там. Второ, всички тези приказки, че прехвърлянето по факса е своебразно унищожаване и пресъздаване на хората, го правеха крайно нервен. Е, кой нямаше да е нервен толкова скоро след посещение в булаторията, при положение, че знае, че истинското му тяло е било унищожено? Деймън се бе прехвърлял по факса почти всеки ден от живота си, ала сега мисълта за влизане във факспортал, след като му бяха обяснили, че факсът ще унищожи мускулите, костите, мозъка и паметта му и после просто ще направи негово копие някъде другаде, стига старицата да казваше истината, е, тази мисъл не му даваше мира.

Затова предпочете още няколко дни да попътува с аероекутера и да отложи срещата с динозаврите в Ардис, както и унищожаването на атомите и молекулите му във факса.

Сега искаше само тоалетна и някой слуга или майка му да му сготви вечеря. Може би щеше да каже на старицата да го остави в кратера Париж, след като минеха през Ардис. Не беше чак толкова далече, нали? Въпреки че бе виждал драскулките на Харман — неговата „карта“, — Деймън нямаше представа за световната география. Всичко се намираше на абсолютно еднакво разстояние — само на един факспортал.

Старицата се появи от гората и видя Деймън сам, облегнат на увисналия ниско над земята скутер.

— Къде са другите?

— И аз това се питах. Първо изчезна варваринът. После Хана тръгна подире му. След това Ада и Харман се отдалечиха ей натам… — Той посочи високите дървета в отсрещния край на поляната.

— Защо не използваш дланта си? — попита Сави и се усмихна, като че ли думите й я бяха развеселили.

— Вече опитах — отвърна Деймън. — На твоя айс… както там се казваше. И на моста. И тук. Не действа. — Той вдигна лявата си ръка, помисли за ориентиращата функция и показа празния бял правоъгълник.

— Това е само непосредствената ориентираща функция — отбеляза Сави. — Само стрелка, която да те насочва, когато се приближиш към целта, все едно търсиш някакъв том в библиотека, обаче си попаднал на грешната пътека. Използвай далечната или близката мрежа.

Деймън я зяпна. Още откакто я беше зърнал за пръв път, се съмняваше, че е наред.

— Уф, добре — усмихна се Сави с мрачната си усмивка. — Съвсем сте забравили функциите. Поколение след поколение.

— Какви ги говориш? — попита той. — Старите функции като четящата вече не действат. Още откакто са си заминали постчовеците. — Младият мъж посочи пръстените, които пресичаха ивицата синьо небе над поляната.

— Глупости — изсумтя Сави, приближи се до него, хвана лявата му ръка и я обърна с дланта към себе си. — Представи си три червени кръга със сини квадратчета в центъра.

— Какво?

— Чу ме. — Старицата продължаваше да държи ръката му.

„Безумие“ — помисли си Деймън, но си представи три червени кръга със сини квадратчета в центъра.

Вместо правоъгълничето с бяло-жълта светлина, което генерираше ориентиращата функция, на петнайсет сантиметра над дланта му се появи голям син овал.

— Ей! — извика Деймън, дръпна ръката си и бясно я размаха, сякаш върху нея бе кацнало грамадно насекомо. Синият овал продължаваше да сияе.

— Спокойно — каза Сави. — Сега е празен. Просто си представи някого.

— Кого? — Усещането определено не му харесваше — тялото му правеше нещо, за което той не беше подозирал.

— Когото и да е. Някой свой близък.

Деймън затвори очи и си представи лицето на майка си. Когато отново вдигна клепачи, синият овал се бе покрил с диаграми. Улични мрежи, река, думи, които не можеше да прочете — поглед отгоре към един черен кръг, който можеше да е само вътрешността на кратера Париж. Образът се увеличи и младият мъж внезапно се озова в стилизирана сграда, на петия етаж, апартаментите до кратера — не неговия дом. Две стилизирани човешки фигури, анимационни герои, но с истински човешки лица, в легло, жената върху мъжа, движеха се…

Деймън стисна юмрук и изключи овала.

— Съжалявам — рече Сави. — Забравих, че напоследък никой не използва инхибитори на далечната мрежа. Гаджето ти ли беше?

— Майка ми. — В устата му загорча. Това бе апартаментът на Гоман в отсрещния край на кратера — познаваше разположението на стаите от детството си, когато си играеше във вътрешните помещения, докато майка му се забавляваше с високия тъмнокож мъж с мек като вино глас. Той не харесваше Гоман и не знаеше, че майка му още ходи с него. Според думите на Харман в кратера Париж вече беше нощ.