Дан Симънс - Илион

Зевс отново се разсмива и пуска въжето. Десетки богове и богини политат назад и се стоварват на безсмъртните си задници.

— Чуйте ме, богове и богини, деца, братя, сестри, синове и дъщери, братовчеди и слуги — не можете да ме съборите — казва Гръмовержецът. После се връща на трона си и сяда. — Даже да си изкълчите ръцете, да дърпате до смърт, не можете да ме помръднете, ако аз не пожелая. Аз съм Зевс, най-висшият, най-могъщият сред царете.

Той вдига грамадния си показалец.

— Но… ако аз реша наистина да ви съборя, ще ви обеся в черния космос над Тартара, ще ви завържа за земята и морето, ще ви забуча на тоя връх, наречен Олимп, и ще ви оставя да висите там в мрак, докато слънцето изстине.

Ако не бях видял всичко това с очите си, щях да си помисля, че дъртото копеле блъфира. Вече съм убеден в противното.

Атина се изправя — на не повече от метър от ръба на ямата.

— Татко наш, Крониде, който си на най-високия трон на небето, ние знаем твоята мощ, господарю. Кой може да застане насреща ти? Не и ние…

Всички безсмъртни сякаш затаяват дъх. Сприхавият нрав на Атина е всеизвестен, тя често не проявява никакъв такт — ако каже и една грешна дума…

— Въпреки това ние се съжаляваме над тия смъртни, моите обречени аргивски копиеносци, които играят своите второстепенни роли на своята второстепенна сцена, умират от своята ужасна смърт, давят се в собствената си кръв в края на своя кратък живот — произнася сивооката Зевсова щерка.

Тя прави две крачки напред и върховете на сандалите й увисват над ръба на черната яма. Някъде хиляди метри под нея в раздирания от светкавици мрак на Тартара нещо огромно изревава от болка и страх.

— Да, Зевсе — продължава Атина, — ние ще стоим настрани от войната, както ни заповядваш. Но ни разреши поне да предлагаме на своите смъртни любимци тактика, която може да ги спаси, за да не бъдат повалени под мълнията на твоя безсмъртен гняв.

Зевс дълго гледа дъщеря си и за пръв път не мога да разчета изражението му. Гняв? Насмешка? Нетърпение?

— Тритогенея — скъпа третородна дъще — отвръща той, — твоята смелост винаги ми е носила главоболия. Ала не унивай, защото урокът, който ви дадох днес, не произтича от гняв, а само се опитва да покаже на всички присъстващи тук последиците от тяхното непокорство.

И с тия думи Зевс слиза от трона си. Личната му колесница полита между исполинските колони, меднокопитните му коне — истински, виждам аз, а не холограми — кацат до него и златистите им гриви се веят зад тях. Той надява златните си доспехи, вдига бича от стойката, качва се в колесницата, изплющява с камшик и излита във въздуха, прави кръг над залата на трийсет метра над главите на боговете и богините, преди да излети между колоните и да изчезне сред трясък на квантова гръмотевица.

Боговете, богините и по-нископоставените същества бавно се разотиват — шушукат си и заговорничат, и никой, убеден съм в това, няма намерение да се подчини на своя повелител и цар.

А аз — аз просто известно време оставам да седя там, невидим и щастлив от това обстоятелство. Ченето ми е увиснало и дишам като пребито псе в горещ ден. Имам чувството, че се лигавя.

Понякога на Олимп е трудно напълно да повярваш в причинно-следствената връзка и научните методи.

Деймън беше съвсем сам, само той и скутерът на горската поляна, и това не му харесваше.

След като Сави се отдалечи, Одисей разказа безкрайната си, безсмислена история и накрая също потъна в гората. Хана изчака малко и го последва. (Сутринта Деймън веднага бе разбрал, че момичето и брадатият са спали заедно предишната нощ — сексуалният му радар рядко грешеше.) Няколко минути по-късно Ада и старецът Харман казаха, че отиват да се поразходят, и навлязоха сред дърветата в противоположната посока. (Деймън знаеше, че и те са правили секс през нощта. Явно той и старата вещица Сави бяха единствените, които не се бяха забавлявали.)

И сега Деймън стоеше сам на горската поляна, облегнат на корпуса на аероскутера и заслушан в шумоленето на листа и дращенето на съчки в тъмната гора. Да, това изобщо не му харесваше. Ако се появеше алозавър, той беше готов да скочи в скутера — но после? Не знаеше как се работи с холографския пулт, камо ли как се включва силовото поле или се излита. Динозавърът щеше да го получи на тепсия.

Помисли си дали да не се развика, да закрещи на Сави и другите да се върнат, ала веднага се отказа. Дали шумът привличаше динозаврите и другите хищници? Нямаше намерение да проверява. Чувстваше се отвратително — не само се страхуваше, но и му се ходеше до тоалетната. Другите се бяха оттеглили в гората с тоалетната хартия, която им бе дала Сави, но Деймън беше културен човек и никога не ходеше до тоалетната без… хм… без тоалетна. А и сега не бе време да се учи. Естествено, не знаеше след колко часа ще стигнат в Ардис Хол, пък и Сави говореше така, като че ли изобщо не се готви да спира там, а само да остави Хана, Ада и нелепия самозванец, който се обявяваше за Одисей, и после да продължи за Средиземноморския басейн, където и да се намираше той. Деймън знаеше, че не може да изтърпи чак толкова дълго.