Дан Симънс - Илион

— Балон — отвърна Орфу.

Приятелят му поклати моравекската си глава. В атмосферата на Юпитер имаше и живи, и моравекски балонни същества, други плуваха в супата на Сатурн, обаче за какво му бе на Корос III изкуствен балон на Марс?

Йониецът му прати отговора в момента, в който Манмът го чу в собствения си ум.

— Задачата на Корос е била да стигне до върха на Олимп, до мястото на квантово смущение, и за тази цел е трябвало да се изкачи на вулкана. Какви са размерите на този… балон?

Манмът му каза.

— Пълен с хелий на марсианското морско равнище, това означава диаметър от над шейсет и височина около трийсет и пет метра, което спокойно може да издигне коша с теб, Устройството и комуникатора до самия космос… или до върха на Олимп — заключи Орфу. — Явно намерението на Корос е било такова. Има ли трансполимерен гюрук — някакво надуваемо покривало?

— Да.

— Тогава няма съмнение.

— Но на южния склон на Монс Олимпус има ескалатор — глупаво напомни Манмът.

— Корос и моравеките, които са подготвили експедицията, не са го знаели — отбеляза йониецът.

Приятелят му за миг извърна очи от балона, за да помисли. Южните скали на Валес Маринерис бяха само тънка червена линия на синьо-зеления хоризонт и фелуката навлизаше все по-дълбоко в централните канали на устието.

— Кошът е прекалено малък за теб — съобщи той.

— Естествено.

— Ще направя по-голям.

— Наистина ли смяташ, че ще се качим на върха на Монс Олимпус?

— Не знам, но съм сигурен, че ще ни остават над две хиляди километра до вулкана, когато… ако изобщо стигнем до западния край на Валес Маринерис с това корабче. Нямах представа как ще минем през хаоса на Ноктис Лабиринтус и платото Тарзис до Олимп, но този… балон… може да свърши работа. Евентуално.

— Можем да започнем веднага — предложи Орфу. — Така ще е по-бързо от тази… как се казваше?

— Фелука. — Манмът погледна такелажа и платната, които рязко се открояваха на розово-синьото небе. Няколко зелени човечета с лекота подскачаха от въже на въже. — Не, не бива да използваме балона, преди да е наложително. Тъканта му е покрита с хамелеонов стелт пласт, както и кошът, но не съм убеден, че онези с летящите колесници не могат да го засекат. Ще го надуем, когато стигнем до Ноктис Лабиринтус. Полетът и без това ще е дълъг и труден, тъй като между нас и Олимп се издигат три от най-високите вулкани на Марс.

Орфу избуботи почти на субзвуково равнище.

— „Осемдесет дни около света“, а?

— Не около целия свят — възрази приятелят му. — Като броим и плаването с кораба, трябва да изминем само малко повече от една четвърт от него.

Манмът реши да убие времето и да се отърси от мрачното си настроение, като чете Шекспировите сонети от физическата книга, която бе взел от „Смуглата дама“. Не се получи — през последните няколко години се беше унасял в анализи, разкриване на скрити структури, словесни връзки и драматично съдържание и сега сонетите му се струваха тъжни. Тъжни и доста гадни.

Манмът моравекът не можеше да се интересува лично какво прави „Уил поетът“ с „Момъка“ в сонетите или какво очаква в замяна — Манмът нямаше нито пенис, нито анус и не копнееше да има — ала многословните ласкателства и скандални заплахи към глуповатия, но богат „момък“ от страна на по-възрастния поет бяха потискащи и граничеха с извратеност. Той се прехвърли на сонетите за „Смуглата дама“, но те бяха още по-цинични и перверзни. Беше съгласен с анализа, че интересът на поета към тази жена е насочен точно към нейната разпуснатост — ако трябваше да се вярва на поета, тази жена с тъмна коса, тъмни очи, мургава гръд и тъмни зърна не бе уличница, а нещо като курва.

Отдавна беше свалил очерка на Фройд от 1910 година „Един особен тип избор на обект, правен от мъжете“, в който знахарят от Изгубената ера описваше случаи с мъже, сексуално възбуждащи се само от жени, известни със своята разпуснатост. Шекспир не се колебаеше да опише женската вагина като „залив, открит за всеки съд“ и презрително да възкликне „лукавата любов“, имайки предвид разпуснатостта на своята Смугла дама. Манмът години наред щастливо се беше ровил в дълбоките равнища и драматични структури зад тези вулгаризми, но днес, когато слънцето залязваше над огромното вътрешно море и скалите розовееха и червенееха на север, той виждаше сонетите само като мръсни чаршафи, лични изповеди на похотлив поет.

— Сонетите си ли четеш? — попита Орфу.

Манмът затвори книгата.