Дан Симънс - Илион

— Как разбра? Да не си станал телепат, след като изгуби очите си?

— Още не — избуботи йониецът. Грамадната му рачешка коруба беше завързана за палубата на десет метра от носа, където седеше Манмът. — Просто понякога твоето мълчание е по-литературно от друг път.

Приятелят му се изправи и се обърна към залеза. Зелените човечета сновяха по такелажа и котвеното въже, подготвяйки кораба за съня си.

— Защо са програмирали някои от нас да сме предразположени към човешки книги? — попита той. — Каква полза за моравеките, след като човешкият род може вече да е изчезнал?

— И аз съм си задавал този въпрос — рече Орфу. — Корос Трети и Ри По бяха лишени от този недъг, но ти сигурно познаваш други, които са били обсебени от човешката литература.

— Моят някогашен партньор Урцвайл постоянно препрочиташе Библията — потвърди Манмът. — Изучава я десетилетия наред.

— Да, както аз и моя Пруст. — Йониецът изтананика няколко такта от „Аз и моята сянка“. — Знаеш ли какво е общото между всички тия неща, около които гравитираме, Манмът?

Другият моравек се замисли за миг и накрая призна:

— Не.

— Те са неизчерпаеми.

— Неизчерпаеми ли?

— Да. Ако бяхме хора, точно тези пиеси, романи и стихове щяха да са като къщи, в които винаги се отварят нови стаи, тайни стълбища, скрити тавани… такива неща.

— Аха. — Манмът не разбираше метафората.

— Днес не ми се струваш доволен от Барда — каза Орфу.

— Струва ми се, че тази неизчерпаемост ме е изчерпала — призна Манмът.

— Какво става на палубата? Оживено ли е?

Европейският моравек откъсна очи от залеза. Три четвърти от екипажа безшумно тичаха, завързваха, пристягаха и спускаха котвата. Оставаха само три-четири минути слънчева светлина преди зелените човечета да потънат в хибернация — просто лягаха, свиваха се на кълбо и се изключваха за през нощта.

— Вибрациите по палубата ли усети? — попита Манмът приятеля си. Освен миризмата, това бе последното сетиво, останало на Орфу.

— Не, просто знам кое време на деня е — поясни йониецът. — Защо не им помогнеш?

— Моля?

— Помогни им — повтори вакуумният моравек. — Ти си опитен моряк. Или поне можеш да различиш корабно въже от ножовка.

— Само ще им се пречкам. — Манмът погледна работещите бързо и прецизно зелени човечета. Те сновяха по такелажа и мачтите като маймунките, които бе гледал на видеозаписи. — Ние може да не сме телепати, но съм убеден, че те са — прибави той. — Нямат нужда от моята помощ.

— Глупости. Направи нещо полезно. Аз ще почета за мосю Суан и неговата невярна приятелка.

Манмът се поколеба за момент, ала после пъхна незаменимата книга със сонети в раницата си, затича се към средната палуба и се включи в спускането на триъгълното платно. Отначало зелените човечета прекъснаха синхронизираната си дейност и го зяпнаха — антрацитночерните им очички се вторачиха в него от безизразните им прозрачни зелени лица, — но после му направиха място и като поглеждаше залязващото слънце и вдишваше чистия марсиански въздух, моравекът с желание се захвана на работа.

През следващите няколко седмици настроението на Манмът от угнетеност преля в удовлетворение и накрая в моравекската равностойност на щастие. Всеки ден работеше заедно със зелените човечета, водеше разговори с Орфу, докато кърпеше платна, снаждаше такелаж, търкаше палубата, вдигаше котвата и стоеше на румпела. Фелуката напредваше с четирийсетина километра дневно, което изглеждаше нищожно, докато не се вземеше предвид, че плаваха срещу течението, че ветровете бяха непостоянни и че през повечето време се налагаше да гребат и че през нощта съвсем спираха. Тъй като Валес Маринерис беше дълга четири хиляди километра — почти колкото държавата от Изгубената ера, наречена Съединени щати — Манмът се бе примирил, че ще осъществят прехода за стотина марсиански дни. След западния край на вътрешното море, постоянно си напомняше той, а Орфу му напомняше, когато той забравяше, ги очакваха още хиляда и осемстотинте километра на платото Тарзис.

Манмът не бързаше. Удоволствията на платнохода — доколкото можеше да каже, корабът си нямаше име, а моравекът нямаше намерение да убие още едно зелено човече, за да попита — бяха прости и истински, гледките бяха изумителни, денем слънцето грееше, нощем въздухът бе прохладен и отчаяната настойчивост на тяхната мисия избледняваше под въздействието на успокоителната цикличност на рутината.

В края на шестата седмица плаване — Манмът работеше върху предната от двете мачти на фелуката — на по-малко от километър пред кораба се появи ниско летяща колесница — само на трийсетина метра над платната — и той нямаше време да се скрие. Беше сам между двата сегмента на мачтата — платната на фелуката бяха триъгълни и двете мачти се състояха от сегменти, като горните бяха наклонени назад — и по такелажа нямаше зелени човечета. Манмът бе напълно открит за погледа на онзи, който управляваше колесницата.