Дан Симънс - Илион

— Не мърдай — прошепна тя. После Елена Троянска разтвори наметката ми и я смъкна от раменете ми.

Стоях гол и бял пред тази невероятна жена. Ако на някой речник някога му дотрябва дефиниция на „жалък“, ще е достатъчно да използва моята снимка в оня момент.

— Можеш да си сложиш наметката — разреши тя след малко.

Направих го. Платът бе разпорен, затова трябваше да го придържам с ръка. Елена като че ли мислеше за нещо. Няколко минути двамата стояхме на терасата в мълчание. Въпреки че беше късно, илионските кули грееха от светлината на факлите. По бастионите на далечните стени мъждукаха стражеви огньове. Още по̀ на юг, зад Скейските порти, горяха погребалните клади. На югозапад мълнии разцепваха буреносните облаци. Не се виждаха звезди и въздухът миришеше на приближаващ дъжд откъм планината Ида.

— Как разбра, че не съм Парис? — попитах накрая.

Елена с премигване се откъсна от унеса си и се поусмихна.

— Жената може да забрави цвета на очите на любимия си, гласа му, даже усмивката и лика му, но не може да забрави как се ебе съпругът й.

Беше мой ред да запремигвам изненадано и не само от вулгарния език на Елена. Омир буквално пееше възхвали за външния вид на Парис, сравняваше го с „жребец, във обора запиран на ясли“, описваше как е бързал да настигне брат си същата оная нощ извън градските стени, „с устрем, уверен в нозете си бързи… все нависоко си вдига главата и грива развява върху плещите си мощни, уверен във своята хубост“. На езика на тийнейджърите от моя предишен живот Парис беше трепач. И докато бях в леглото на Елена, аз бях имал неговата буйна коса, неговото загоряло от слънцето тяло, неговия гладък корем, неговите намазани с мас мускули, неговия…

— Твоят пенис е по-голям — каза Елена.

Пак запремигвах. Вече два пъти. Тя не беше използвала думата „пенис“, естествено — латинският още не се бе развил в истински език — а жаргонната гръцка дума, която беше избрала, повече се доближаваше до „кур“. Обаче това нямаше значение. Когато се бяхме любили, аз бях имал пениса на Парис…

— Не, не така разбрах, че не си моят любовник — обясни ми Елена. Явно ми четеше мислите. — Просто го отбелязвам.

— Тогава как…

— Да — продължи тя. — По това как ме обладаваш, Хок-ън-бе-рииии.

Нямаше какво да й отговоря и даже да имах какво да й кажа, нямаше да мога да го изрека ясно.

Елена пак се усмихна.

— Парис първо ме облада не в Спарта, където ме спечели, нито в Илион, където ме доведе, а на островчето Краная на път за насам.

Не бях чувал за такъв остров и на старогръцки думата просто означаваше „скалист“, затова реших, че Парис е прекъснал пътуването им, за да се отбие на някое скалисто безименно островче и да го направи с Елена, без да му пречи присъствието на екипажа. Което означаваше, че Парис е бил… нетърпелив. „Както и ти, Хокънбери“ — разнесе се гласът на нещо не съвсем различно от моята съвест. Късно беше за съвест.

— Оттогава той ме е обладавал — и аз него — стотици пъти — тихо рече Елена. — Но никога като тая нощ. Никога като тая нощ.

Едновременно се смутих и се почувствах горд. Хубаво ли беше това? Дали бе комплимент? Не, чакай… това беше нелепо. Омир възпява Парис като богоподобно създание с неговата физическа красота и чар, велик любовник, неустоим за жени и богини, което трябваше да значи, че Елена иска да каже…

— Ти — прекъсна хаотичните ми мисли тя — ти беше… искрен .

Искрен. Увих се в наметката и отправих поглед към приближаващата се буря, за да скрия срама си. Искрен.

— Откровен — промълви Елена. — Съвсем откровен.

Ако скоро не млъкнеше и не престанеше да търси синоними на „жалък“, сигурно щях да изтръгна кинжала от ръката й и сам да си прережа гърлото.

— Боговете ли те пратиха при мен? — попита тя.

Отново понечих да излъжа. Тази волева жена определено нямаше да изкорми пратеник на боговете. Обаче пак се отказах. Елена Троянска като че ли притежаваше почти телепатична способност да ми чете мислите. Пък и ми беше приятно поне веднъж да казвам истината.

— Не — признах аз. — Никой не ме е пратил.

— Дошъл си само защото си искал да спиш с мен, така ли?

„Е, сега поне не е вулгарна“.

— Да — отвърнах. — Искам да кажа, не.

Тя ме погледна. Някъде в града шумно се разсмя мъж, последван от жена. Илион никога не заспиваше.

— Искам да кажа… бях самотен. От началото на войната съм съвсем сам, няма с кого да си поговоря, няма кого да погаля…

— Достатъчно ме гали — отбеляза Елена.