Дан Симънс - Илион

— Но той ме връща в Спарта, така ли? — шепне Елена. — Парис е мъртъв, Хектор е мъртъв, всички велики воини на Илион са мъртви или ще бъдат посечени, всички велики троянки са мъртви или ще бъдат поробени, самият град е изгорен, стените му са срутени, кулите му са съборени, земята е поръсена със сол, та нищо да не поникне отново… обаче аз оставам жива и Менелай ме връща в Спарта, така ли?

— Нещо такова. — Чувам колко неубедително звучи отговорът ми.

Елена се изтъркулва от леглото, става и гола излиза на терасата към двора. За миг забравям ролята си на Касандра и почти благоговейно зяпам тъмната й коса, която се спуска по гърба й, идеалния й задник и силните й крака. Тя стои гола на парапета и без да се обръща към мен, пита:

— Ами ти, Хок-ън-бе-рииии? Съдбите разкривали ли са ти твоята участ с тая своя песен?

— Не — признавам. — Аз не съм достатъчно важен, за да присъствам в епоса. Обаче съм почти сигурен, че днес ще умра.

Елена се обръща. Очаквам да плаче след всичко, което съм й казал — ако изобщо ми вярва, — обаче тя се подсмихва.

— Само „почти“ ли?

— Да.

— Заради гнева на Афродита ли ще умреш днес?

— Да.

— Аз съм изпитвала тоя гняв, Хок-ън-бе-рииии. Ако й скимне да те убие, ще го направи.

„Много ме успокои“. Известно време мълча. Откъм отворената врата на терасата към града се донасят монотонни напеви.

— Какво е това?

— Троянките още умоляват Атина за милост и божествена закрила, пеят и принасят жертви в храма й, както заповяда Хектор — пояснява Елена, отново ми обръща гръб и се взира във вътрешния двор, сякаш се опитва да види самотната пееща птица.

„Късно е за милостта на Атина“ — казвам си. После, без да се замислям, казвам на глас:

— Афродита иска да убия Атина. Даде ми шлема на Хадес и други средства, за да го направя.

Елена рязко обръща глава и въпреки слабата светлина виждам смаяното й изражение, бледността й. Като че ли най-после е реагирала на всичките ми ужасни предсказания. Гола, тя се връща и сяда на ръба на леглото, където съм се подпрял на лакът.

— Да убиеш Атина ли каза? — прошепва тя. Гласът й е съвсем тих.

Кимвам.

— Значи боговете могат да бъдат убивани, така ли? — пита Елена и аз едва я чувам, макар и само от трийсетина сантиметра.

— Мисля, че могат — потвърждавам. — Вчера например чух Зевс да казва на Арес, че боговете могат да умират. — И й обяснявам за Афродита и Арес, за техните рани, за странните места, където се лекуват, че по някое време днес Афродита ще излезе от оная вана — че сигурно вече е излязла, тъй като Олимп е в същия часови пояс като Илион и там също вече е „утре“.

— Ти можеш да ходиш на Олимп?! — промълвява тя и сякаш потъва в размисъл. Изражението й бавно прелива от изумление в… какво? — Да сновеш между Илион и Олимп, когато поискаш ?

Колебая се. Знам, че вече съм й разкрил прекалено много. Ами ако тая Елена е само моята преобразена муза? Убеден съм, че не е. Не ме питайте защо. И по дяволите, даже да е така…

— Да. — Сега и аз шепна, въпреки че дворецът още не се е събудил. — Мога да ходя на Олимп, когато поискам, и да съм невидим за боговете. — Освен единствената птичка, заблудена да смята, че вече е почти ден, градът и палатът са зловещо смълчани. На предния вход има стражи, знам, обаче не чувам тътренето на сандалите им и стърженето на копията им по камъка. Илионските улици, които никога не утихват напълно, сага сякаш са замрели. Секнали са даже женските молитви в храма на Атина.

— Афродита даде ли ти нещо, с което да убиеш Атина, Хокънбери? Някакво божествено оръжие?

— Не. — Не й казвам за шлема на Хадес, телепортаторния медальон и тазерната ми палка. Тия неща не могат да убият богиня.

Не щеш ли, късата кама пак се появява в ръката й, само на сантиметри от кожата ми. „Къде го крие това нещо?“ Е, и двамата си имаме тайни.

Камата се приближава.

— Ако сега те убия, това ще промени ли песента за Илион? — прошепва Елена. — Ще промени ли бъдещето… това бъдеще?

„Сега не е моментът за откровения, малкия“, предупреждава ме разумната част от ума ми. Обаче въпреки това казвам истината.

— Не знам. Не виждам как. Ако ми е… писано да умра днес, сигурно няма значение дали ще е от твоята ръка, или от ръката на Афродита. Така или иначе, аз не съм актьор в тая драма, а само наблюдател.

Елена кима, но изглежда разсеяна, сякаш въпросът й за моята смърт и без това не е от значение за нея. Отмества камата и върхът й почти докосва твърдата бяла плът под брадичката й.