Дан Симънс - Илион

— Защо боговете са те довели през времето и пространството, както казваш ти, да им служиш? Какво толкова знаеш, че да имат нужда от него?

Затварям очи за момент. Как да й го обясня? Лудост е да й отговоря откровено. Обаче, както вече признах, ужасно ми е писнало да лъжа.

— Знам нещо за войната, която се води — отвръщам. — Знам някои събития, които ще се случат… които може да се случат.

— Като оракул ли служиш?

— Не.

— Тогава си пророк? Жрец, на когото някой бог е дал такава пророческа дарба?

— Не.

— Тогава не разбирам — казва Елена.

Надигам се и премествам няколко възглавници, за да седна удобно. Още е тъмно, но на двора запява птичка.

— Там, откъдето идвам, има една песен, един епос за тая война — прошепвам аз. — Казва се „Илиада“. Досега събитията от истинската война напомнят нещата, за които се пее в епоса.

— Говориш така, като че ли в земята, от която идваш, обсадата и войната вече са били стара работа — отбелязва Елена. — Като че ли всичко това вече се е случило.

„Не й го признавай. Това е безумие“.

— Да — отвръщам. — Така е.

— Ти си една от Съдбите.

— Не. Аз съм просто човек.

Елена се усмихва лукаво и докосва долината между гърдите си, където само преди няколко часа съм свършвал.

— Знам го, Хок-ън-бе-рииии.

Изчервявам се, поглаждам бузите си и усещам наболата четина. Тая сутрин няма да се избръсна в казармата на схоластиците. „Защо да си правиш труда? Имаш само няколко часа живот“.

— Ще отговориш ли на въпросите ми за бъдещето? — с ужасно мек глас пита тя.

„Това ще е лудост!“

— Не знам нищо за твоето бъдеще — казвам неискрено. — Само подробностите от тая песен, а и между нея и истинските събития има много несъответствия…

— Ще отговориш ли на въпросите ми за бъдещето? — Елена поставя ръка върху гърдите ми.

— Да.

— Илион обречен ли е? — Гласът й е уверен, спокоен, мек.

— Да.

— Със сила ли ще бъде превзет, или с хитрост?

„За бога, не можеш да й го кажеш“ — мисля си.

— С хитрост — казвам.

Елена се усмихва и промълвява:

— Одисей.

Не отговорям. Ако не й разкрия подробностите, тия факти навярно няма да се отразят върху събитията.

— Парис ще бъде ли убит пред стените на Троя?

— Да.

— От Ахил ли?

„Без подробности!“ — протестира съвестта ми.

— Не. — „Майната му!“

— Ами благородният Хектор?

— Убит. — Чувствам се като някакъв зъл съдия, който издава смъртна присъда.

— От Ахил ли?

— Да.

— Ами Ахил? Той ще се завърне ли жив от тая воина?

— Не. — „Неговата участ ще се реши още щом убие Хектор и той още отначало го е знаел… знаел го е от пророчеството, което години наред е носил в себе си като рак. Дълъг живот или слава? Омир казва, че Ахил сам е трябвало… ще трябва да вземе това решение. Но според пророчеството, ако избере дълъг живот, ще бъде известен само като човек, а не като полубог, какъвто ще стане, ако убие Хектор в двубой. Обаче има избор. Бъдещето не е предопределено!“

— Ами цар Приам?

— Убит — прошепвам прегракнало. „Посечен в собствения си палат, в собствения си храм на Зевс. Накълцан на кървави парчета като добиче, принесено в жертва на боговете“.

— Ами момченцето на Хектор, Скамандър, когото народът нарича Астианакс?

— Убит — казвам и затварям очи, за да не виждам как Пир хвърля пищящото дете от стената.

— Ами Андромаха? — шепне Елена. — Жената на Хектор?

— Робиня — отвръщам. Сигурен съм, че ако продължи да ме разпитва, ще се побъркам. От разстояние всичко си е наред — от схоластичната позиция на безпристрастен наблюдател. Ала сега говоря за хората, които познавам и… с които съм спал. Изумен съм, че Елена не ме разпитва за своята участ. Сигурно няма да ме попита.

— А аз ще загина ли с Илион? — все така спокойно пита тя. Поемам си дъх.

— Не.

— Но Менелай ще ме намери, така ли?

— Да. — Чувствам се като ония шантави гадателски играчки, които бяха страшно популярни в детството ми. Защо да не й отговоря като тях? Това повече би съответствало на стила на Делфийския оракул. „Бъдещето е мъгливо“. Или „Питай пак“.

Вече е късно.

— Менелай ме открива, обаче не ме убива, така ли? Ще се спася ли от гнева му?

— Да. — Спомням си разказа на Одисей в „Одисеята“ — как Менелай намира Елена да се крие в покоите на Деифоб в големия царски дворец край светилището на паладиона и се хвърля срещу нея с изтеглен меч тоя рогоносец, за да убие тая красива жена. Елена разголва гърдите си пред своя съпруг, сякаш го кани да я прониже, сякаш го желае — и тогава Менелай захвърля меча и я целува. Не е ясно дали Деифоб, един от Приамовите синове, е убит от Атрида преди, или след като…