Дан Симънс - Илион

— Ако сега отнема своя живот, песента ще се промени ли?

— Не виждам как това ще спаси Илион или ще промени изхода от войната. — Което не е съвсем вярно. Елена е централен образ в Омировата „Илиада“ и нямам представа дали гърците ще останат да довършат битката, ако тя се самоубие. За какво ще се бият, след като Елена е мъртва? „За слава, чест, плячка“. Но пък, след като Елена престане да е достъпна плячка за Агамемнон и Менелай, а Ахил продължава да се цупи в шатрата си, дали обикновеното плячкосване ще е достатъчно, за да задържи десетките хиляди други ахейци? Те вече близо десетилетие опустошават островите и троянските крайбрежни градове. Може да са се наситили и да си търсят оправдание. Нали тъкмо затова Менелай прие двубоят с Парис да определи всичко, преди Афродита да спаси Приамовия син? „И да го върне на това легло, където само преди часове Елена и Парис са правили секс“. Самоубийството на Елена можеше да сложи край на войната.

Тя отпуска камата.

— От десет години мисля за това самоубийство, Хок-ън-бе-риии. Но имам прекалено силна страст за живот и прекалено малко обичам смъртта, въпреки че заслужавам да умра.

— Не заслужаваш да умреш — възразявам аз.

Елена се усмихва.

— Хектор заслужава ли да умре? А детето му? А царственият Приам, който е по-великодушен към мен и от баща? Всички ония хора, които чуваш да се събуждат в града, заслужават ли да умрат? Ами воините, Ахил и останалите, които вече слязоха в студения Хадес, заслужават ли да умрат заради една капризна жена, която предпочита страстта, суетата и похищението пред верността? Ами хилядите троянки, които служат на боговете и съпрузите си, но които ще бъдат откъснати от домовете и децата си и ще бъдат продадени в робство заради мен? Те заслужават ли такава съдба, Хок-ън-берииии, само защото аз съм предпочела да остана жива?

— Ти не заслужаваш да умреш — повтарям упорито. Уханието й още е по моята кожа, по пръстите и в косата ми.

— Добре — отвръща Елена и пъхва камата под дюшека. — Тогава ще ми помогнеш ли да остана жива и свободна? Ще ми помогнеш ли да сложа край на тая война? Или поне да променя изхода й?

— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж ставам предпазлив. Нямам интерес да помагам на троянците във войната. Пък и не бих могъл да им помогна, даже да опитам. Прекалено много сили са замесени, да не споменавам боговете. — Елена, аз сериозно ти казах, че не ми остава никакво време. Днес Афродита ще излезе от лечебната си вана и въпреки че известно време съм в състояние да се крия от другите богове тя може да ме открие, когато пожелае. Даже да не ме убие веднага за непокорството ми, няма да съм свободен да действам през краткото време, което ми е останало като схоластик.

Тя смъква завивката от тялото ми. Светлината се усилва и сега я виждам по-ясно, отколкото предишната вечер в банята. Елена премята крак и ме възсяда с една ръка на гърдите ми, докато другата се спуска надолу, намира и окуражава.

— Чуй ме — казва най-красивата жена на света и ме гледа над гърдите си. — Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка.

Приемам думите й за покана и се опитвам да проникна в нея.

— Не, не още — прошепва Елена. — Чуй ме, Хок-ън-бе-рииии. Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка . И не говоря за това, което правиш в момента.

Трудно е, обаче спирам, колкото да я изслушам.

Час и половина по-късно градът се съживява и аз вървя по улиците, напълно облечен в схоластическото си снаряжение и преобразен като тракийски копиеносец. Слънцето е изгряло и градът окончателно се е събудил — улиците гъмжат от народ, отварят се сергии, мучат волове, тичат дечурлига, наперени воини нагъват закуската си, преди да отидат да убиват.

Близо до пазарището откривам Найтенхелзър — преобразен като дардански страж, но видим като Найтенхелзър през моите лещи — да закусва в една гостилница, която двамата често посещаваме. Той вдига поглед и също ме познава.

Не избягвам, нито се скривам с шлема на Хадес. Сядам до него на масата под едно ниско дърво и си поръчвам хляб, чирози и плодове за закуска.

— Нашата муза призори те търси в казармата — осведомява ме Найтенхелзър. — И после пак при стените. Изглежда, много иска да те намери.

— Страх ли те е да не те види с мен? — питам аз. — Искаш ли да си тръгна?

Найтенхелзър свива рамене.

— Животът на всички нас, схоластиците, и без това е взет назаем. Има ли значение? Tempus edax rerum.

Толкова отдавна мисля на старогръцки, че ми трябва секунда, за да преведа латинската сентенция. „Времето поглъща всичко“. Може и така да е, обаче аз искам нещо повече от него. Разчупвам прясната гореща пита и ям, удивлявам се на възхитителния й вкус и на сладкото вино. Тая сутрин всичко изглежда и ухае по-свежо, по-чисто, по-ново и по-уязвило. Може да е заради нощния дъжд. А може да е заради нещо друго.