Дан Симънс - Илион

— Аз убих своя приятел Орфу от Йо — каза Манмът на Уилям Шекспир.

Двамата се разхождаха по брега на Темза. Манмът знаеше че е късното лято на 1592 година, макар че не знаеше откъде знае. Реката гъмжеше от гемии, лодки и нискомачтови речни кораби. Зад Тюдоровите сгради и паянтови жилища на северния бряг се издигаха лондонските камбанарии и няколко криви кули. Над реката и зад бордеите по двата бряга висеше гореща мараня.

— Трябваше да спася Орфу, но не успях — продължи Манмът. Трябваше да крачи бързо, за да не изостава от драматурга.

Шекспир беше набит трийсетинагодишен мъж, любезен, облечен по-изискано, отколкото Манмът очакваше от актьор или драматург. Лицето на младежа представляваше остър овал с вече оредяваща коса, бакенбарди, брадичка и тънки мустаци — сякаш колебливо експериментираше с по-сериозна брада. Косата му бе кестенява, очите — сивкавозелени, носеше черен жакет, от който излизаше широка мека яка на бяла риза с увиснали шнурчета. На лявото си ухо носеше малка златна халка.

На Манмът му се искаше да му зададе хиляди въпроси — Какво пише в момента? Какъв е животът в този град, които скоро щеше да бъде пометен от чума? Каква е тайната структура на сонетите? — ала можеше да говори само за Орфу.

— Опитах се да го спася — обясни той. — Реакторът на „Смулата дама“ угасна и после акумулаторите свършиха на по-малко от пет километра от брега. Търсех заливче в някоя от многобройните пещери, място, където да скрия подводницата.

— „Смуглата дама“ ли? — попита Шекспир. — Така ли се казва корабът ти?

— Да.

— Моля, продължавай.

— С Орфу приказвахме за каменните лица — продължи Манмът. — Беше нощ — приближавахме се към брега през нощта под прикритието на мрака, обаче аз гледах с телескоп за нощно виждане и му описвах лицата. Той още беше жив. Корабът произвеждаше достатъчно диоксид за него.

— Какво е диоксид?

— Въздух — поясни моравекът. — Както казах, описвах му огромните каменни глави…

— Какви огромни каменни глави? Статуи ли?

— Каменни монолити, високи двайсетина метра.

— Познаваше ли лика на статуите? Беше ли някой твой познат, прочут владетел или завоевател?

— Беше прекалено далеч, за да различа подробностите — отвърна Манмът.

Бяха стигнали до широк сводест мост, покрит с триетажни сгради. Между тях минаваше около четириметрова улица, нещо като път през тунел, и в момента пешеходци в пъстри одежди водеха стадо овце на север към града. На колове по целия пасаж бяха набучени човешки глави, някои изсъхнали и мумифицирани, други почти само черепи, освен кичури коса или късове изтляла плът, трети поразително запазени, още с руменина по бузите и червени устни.

— Какво е това? — попита европейският меровек. Органичните му части се свиха.

— Лондонският мост — осведоми го Шекспир. — Разкажи какво се случи с твоя приятел.

Манмът се покатери върху каменната стена, която служеше за парапет. На изток се виждаше мрачна кула — където предполагаше, че се намира Кулата от „Ричард III“. Знаеше, че или сънува, или самият той умира от липса на въздух, и нямаше желание сънят му да свърши преди да зададе някой и друг въпрос на Шекспир.

— Започнахте ли вече да пишете сонетите си, господин Шекспир?

Драматургът се усмихна и погледна зловонната Темза, после насочи очи към смрадливия град. Навсякъде течеше помия, трупове на коне и говеда се разлагаха из тресавищата, от отворените канали се стичаха отвратителни миазми и плискаха в застоялите води. Манмът изключи всичко това от обонятелните си системи. Не знаеше как понася това този човек със своя истински нос.

— Откъде знаеш за моя експеримент със сонета? — попита Барда.

Манмът имитира човешко свиване на рамене.

— Просто предположих. Значи сте ги започнали?

— Засега си играя с формата — призна Шекспир.

— И кой е Момъка от сонетите? — полюбопитства Манмът; едва дишаше при мисълта за разгадаването на тази древна загадка. — Да не е Хенри Райътесли, граф Саутхамптън?

Шекспир изненадано запремигва и внимателно погледна моравека.

— Изглежда, вървиш плътно по петите ми за тия неща, малки ми Калибане?

Манмът кимна.

— Значи Райътесли е Момъка от сонетите, така ли?

— Идущия октомври негова светлост ще навърши деветнайсет години и казват, че по долната му устна е поникнал мъх — отвърна драматургът. — Едва ли може да се нарече Момък.

— Тогава Уилям Хърбърт — предположи Манмът. — Той е само дванайсетгодишен и след девет години ще стане третият граф Пембрук.