Дан Симънс - Илион

ЧАКАЙ

Ръката му изведнъж се освободи и той я измъкна от стегнатата плът на зеленото човече с ясно доловим плясък. Съществото се свлече на пясъка, претърколи се на една страна и остана неподвижно — зелените топки в тялото му престанаха да плават, черните му очи побеляха и сляпо се изцъклиха, пръстите му потръпнаха и после се вцепениха. Сто четирийсет и няколкото други се извърнаха и ефикасно се заеха със задачата да спасят Орфу.

Манмът се строполи на пясъка до безжизнения труп на пратеника. „Майко Божия — помисли си моравекът. — Общуването ги убива“.

По стръмната пътека от скалата продължаваха да прииждат зелени човечета. Двеста. После триста. Шестстотин. Манмът престана да се опитва да ги брои и като пренебрегна молбата на мъртвия пратеник да чака, нагази в прибоя и тръгна към заседналата подводница. Спусна се през шлюза на командния мостик в сухата си екоясла и провери дали някой акумулатор не се е задействал. Не бяха. Мина през вътрешния шлюз в наводнения коридор към трюма и заплува до сплескания корпус. Оттам не можеше да стигне до Орфу. Върна се в контролната кабина и отново опита кабелния канал. Мълчание. Взе томчето със сонетите, спасено във водонепроницаемия си калъф, и събра още някои вещи в раницата си — дистанционния комуникатор, който беше сглобил за Орфу, в случай че успееше да го измъкне, дисковете с корабните дневници, разпечатани карти, сигнален пистолет, акумулаторни клетки — и излезе навън през командния мостик.

Зелените човечета бяха донесли грамадни намотки от черното си въже, с което бяха теглили каменната глава по скалата. Имаха и десетки валове, върху които се бе движила огромната платформа. Работеха с невероятна ефикасност — някои плуваха до подводницата и завързваха въжета над и под ватерлинията, други забиваха метални пръчки дълбоко в пясъка, монтираха скрипци на скалата и прокарваха въжета от брега до подводницата и обратно.

„Смуглата дама“ беше тежка — особено с наводнения реактор, трюм и коридори — и Манмът не можеше да си представи, че тези зелени човечета наистина ще я измъкнат.

Обаче успяха.

След двайсет минути между подводницата и брега бяха опънати стотици въжета и в двата им края имаше множество зелени човечета. Те разбираха, че операцията е спасителна и първо задърпаха въжетата от брега — образува се нещо като черна паяжина до плажа на изток, — за да преобърнат подводницата на десния й борд.

На моравека инстинктивно му се искаше да помогне с тегленето, ала знаеше, че е безполезно. Вместо това чакаше на корпуса на „Смуглата дама“ и веднага щом люковете на трюма бяха измъкнати от тинята, се гмурна в плитката вода с акумулаторен лост, включил нараменните си прожектори на пълна мощност.

Люковете на трюма бяха изкривени и частично стопени при навлизането в атмосферата. Манмът успя да ги отвори само няколко сантиметра. Доплака му се от разочарование и той заудря по корпуса с безсилна ярост, но изведнъж усети, че не е сам, и се обърна в тинестата вода.

Шест зелени човечета стояха наблизо на дъното и го наблюдаваха. Очевидно нямаха нужда да дишат.

Тъй като не искаше отново да „общува“ с цената на смъртта на някой от тях, Манмът посочи открехнатия люк, после повърхността, имитира навиване на въже и усукване около разкъсания метален ръб. Накрая се престори, че тегли въжето.

Шестте зелени човечета едновременно кимнаха, отблъснаха се от дъното и заплуваха към повърхността на три метра над тях.

След минута се върнаха — вече шейсет. Някои носеха въжета, други — черни пръчки, измъкнати от валовете, с които бяха теглили каменните глави. И пак заработиха с невероятна ефикасност, някои групово — отваряха с още няколко сантиметра люковете в двата срещуположни края на трюма, други провираха въжето вътре, сякаш вдяват конец. След минути под блокиралите люкове бяха прокарани десетки въжета. Човечетата пак се отблъснаха към повърхността и дадоха знак на Манмът да ги последва.

Той отново дишаше въздух, усещаше слънчевите лъчи по полимера и кожата си и стоеше върху корпуса на „Смуглата дама“, докато стотици зелени човечета прокарваха въжетата през системата от скрипци на скалата и ги теглеха.

Подводницата заскърца, корпусът запъшка, водата се размъти и „Дамата“ се наклони още трийсет градуса надясно, после се завъртя, дъното се издигна във въздуха и кърмата се насочи към брега. Изкривените люкове се огънаха, ала не се отвориха.

Манмът повторно ги атакува с акумулаторния си лост. Полустопеният метал не поддаваше. Ацетиленовата му горелка бе останала без енергия.