Дан Симънс - Илион

— Нямате ли си друга работа? — попита той. Гласът му прозвуча странно и задавено за собствените му аудиоприемници. Сигурно заради акустиката на марсианската атмосфера.

Зелените човечета не помръднаха. Каменната глава се бе пръснала на хиляди късчета в подножието на скалата, ала зелените човечета не й обръщаха внимание. Десетки въжета висяха от подводницата, зарязана в ниския пенлив прибой.

Заля го внезапно и невъобразимо дълбоко чувство за загуба. През трите юпитерски десетилетия — над триста марсиански години — на своето съществувание бе имал три тесни връзки. Първо със „Смуглата дама“, която беше само полуразумна машина, ала той бе проектиран специално за нея и идеално й подхождаше. Сега „Дамата“ беше мъртва. После с някогашния си партньор Урцвайл, убит преди осемнайсет ю-години, половината от живота на Манмът. А сега и Орфу.

Намираше се на стотици милиони километри от дома, сам, негоден, необучен, неподготвен за експедицията, на която го бяха пратили. Как щеше да измине петте хиляди километра до Монс Олимпус, за да остави там Устройството? И какво, ако успееше? Корос III навярно бе знаел какво да прави там, каква всъщност е целта на тази експедиция, но Манмът си нямаше и представа.

„Престани да се самосъжаляваш“ — помисли си той. Погледна зелените човечета. Определено трябваше да е илюзия, че изглеждаха съкрушени. Те не бяха преживели смъртта на един от своите, как можеха да проявяват чувства заради края на един моравек, разумна машина, каквато изобщо не си бяха представяли?

Знаеше, че ще се наложи отново да установи контакт с тях, но му беше противна мисълта да бръкне в гърдите на някое от съществата и да го убие чрез общуване. Не, нямаше да го направи, докато не станеше наложително.

Изправи се, върна се при трупа на Орфу и започна да изключва акумулаторните клетки.

— Ей, още ям — обади се йониецът по общия канал.

Манмът толкова се сепна, че отскочи.

— Господи, ти си жив!

— Доколкото някой от нас, моравеките, наистина е „жив“.

— Дяволите да те вземат! — На Манмът едновременно му се искаше да се разсмее и да заплаче, ала още повече — да удари огромния очукан мечоопашат рак. — Защо не ми отговори, когато те виках?

— Какво искаш да кажеш? Хибернирах. Още откакто въздухът и енергията на „Смуглата дама“ се изчерпаха. Нима очакваш да си приказвам с теб, докато хибернирам?

— Какво е това хиберниране? Никога не съм чувал меровеки да хибернират.

— Вие европейските меровеки не го ли правите? — попита йониецът.

— Явно не.

— Е, какво да ти кажа? Когато работим сами в радиационния пръстен на Йо или където и да било другаде в пространството на Юпитер, ние, вакуумните меровеки, понякога изпадаме в ситуации, в които просто трябва да се изключим за известно време, докато някой ни се притече на помощ и ни презареди. Случва се. Не често, обаче се случва.

— Колко време можеш да… хибернираш? — попита Манмът. Гневът му отстъпваше мястото си на нещо като замайване.

— Не много. Около петстотин часа.

Европейският меровек вдигна един камък и го тресна в корубата на Орфу.

— Чу ли нещо? — попита йониецът.

Манмът въздъхна, седна на пясъка до Орфу близо до мястото, където се бяха намирали очите му, и започна да му описва положението.

Орфу убеди Манмът, че трябва пак да влезе в контакт със зелените човечета с помощта на преводач. На йониеца мисълта да причинява смъртта на някое зелено човече му бе също толкова противна, колкото и на Манмът, още повече защото зелените човечета го бяха спасили, ала заяви, че експедицията зависи от това. И че трябва да побързат. Манмът отново опита да разговаря с тях, опита и с езика на жестовете, рисува на пясъка карти на брега, на който се намираха, в на вулкана, до който трябваше да стигнат, дори прибегне до начина на идиота да говори на чужд език — с викане. Зелените човечета го наблюдаваха спокойно и не реагираха. Накрая едно взе инициативата, пристъпи напред, хвана ръката на меровека и я притегли към гърдите си.

— Да го направя ли? — попита Манмът по комуникационния канал.

— Трябва — отвърна Орфу.

Манмът потръпна, когато дланта му проникна в поддаващата плът и пръстите му обхванаха топката, която можеше да е само пулсиращо зелено сърце в топлата, гъста като сироп течност в тялото на зеленото човече.

КАК

ДА

ТИ

ПОМОГНЕМ?

Искаше му се да зададе стотици въпроси, ала Орфу му помогна да ускори нещата.

— Подводницата — каза йониецът. — Трябва да я скрием, преди да прелети колесница.