Дан Симънс - Илион

— Върви — нареди Орфу. — Ще поддържаме връзка по комуникационния канал, докато ме тътрят до пещерата. През почти целия път ще виждаш какво правят с „Дамата“.

Манмът неохотно се подчини и закрачи на изток — в обратна посока на тази, в която зелените човечета теглеха неговата мъртва подводница и влачеха приятеля му към хладната сянка на морската пещера.

Падналата глава се беше разбила на толкова много късове, че чертите й бяха неузнаваеми. Манмът с усилие се заизкачва по пътеката, по която зелените човечета се спускаха с очевидна лекота. Беше тясна и ужасяващо стръмна, а и мокрият пясъчник беше хлъзгав.

Меровекът спря за миг горе, за да зареди акумулаторните си клетки и да се огледа. На север, докъдето му стигаха очите, се простираше морето Тетида. На юг навътре в сушата червеният камък отстъпваше мястото си на ниски червени хълмове. На няколко километра Манмът видя зелени шубраци, покриващи подножието на планината. Тук-там по пътеката, по която пое на изток, растеше трева.

Спря да разгледа площадката и дупката, останали от главата, която зелените човечета бяха пожертвали, като я бяха бутнали от скалата, за да отворят люковете на трюма. Всичко беше грижливо подготвено и ясно се виждаше как стволът в основата на шията на грамадните каменни глави влиза в дупката и фигурата си застава на мястото. Зелените човечета наистина бяха майстори каменоделци.

Силуетът на следващата глава се очертаваше на източния хоризонт. Моравекът не бе създаден за ходене — неговата главна функция беше да седи в изследователска подводница, понякога да плува — и когато се умори да е двуног, преобразува структурата на ставите и гръбначния си стълб и известно време вървя на четири крака като куче.

Когато стигна до следващата глава, спря и установи, че камъкът в шията е пълен с нещо като цимент. Погледна на изток към пътеката, оставена по скалата от валовете и крачетата на хиляди зелени човечета, и на запад, където зеленото множество почти бе изтеглило подводницата и Орфу до пещерата в скалния нос.

— Стигна ли? — разнесе се гласът на йониеца.

— Да. Облегнал съм се на нея.

— Виждаш ли лицето?

— Ъгълът отдолу не е подходящ — отвърна Манмът. — Виждам само устните, брадичката и ноздрите.

— Излез пак на плажа. Тези лица са предвидени да се гледат от морето.

— Но… — започна европейският меровек, като погледна надолу към стръмната урва, спускаща се поне сто метра до пясъка. В хлъзгавата скала имаше едва забележима пътека. — Ако си строша врата, докато слизам, ти ще си виновен, по дяволите!

— Ясно — отвърна Орфу. — Усещам вибрациите, докато ме влачат, обаче нямам представа на какво разстояние сме от пещерата. Виждаш ли ме?

Манмът погледна на запад, увеличи образа и каза:

— Още двеста метра. Слизам долу. Сигурен ли си, че искаш да проверя и следващата глава? Дотам има още цял километър, а от орбита всички глави изглеждаха еднакви.

— Смятам, че трябва да я проверим — настоя приятелят му.

— Каза безногият моравек — измърмори Манмът и заслиза по стръмнината към плажа.

Застана колкото се може по-далече — отстъпваше назад, докато вълните не заплискаха краката му. Лицето се виждаше ясно, ала не му бе познато. Безмълвен, потънал в мислите си, той продължи още километър на изток покрай водата. Следващото лице не се различаваше от първото: гордо, властно, внушително, напрегнато вперило поглед в морето — набръчкано лице на старец с почти плешиво теме и дълга коса, спускаща се от двете страни, малки очички с бръчки в ъгълчетата под свъсени вежди, високи, чисто изсечени в камъка скули, малка, но решителна брадичка, тънки стиснати устни и същото строго изражение.

— Това е старец — съобщи Манмът по комуникационния канал. — Определено възрастен мъж, обаче не отговаря на никого от историческите база данни.

В продължение на няколко секунди се чуваше само пращене.

— Невероятно — отвърна Орфу. — Защо някакъв старец от Земята заслужава хиляди такива каменни глави по цялото марсианско крайбрежие?

— Нямам представа.

— Дали не е някой от онези с колесниците? — попита йониецът. — Прилича ли ти на бог?

— Не на гръцки бог — отвърна Манмът. — Просто властен, но кисел старец. Може ли вече да сляза? Преди някой сивобрад бог в тога да долети с колесница и да ме види как зяпам като турист?

— Да — каза Орфу. — Мисля, че вече трябва да се върнеш.

Одисей не разказа за пътешествията си на закуска в зеления балон на върха на Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Никой не си спомни да го помоли. На Ада й се стори, че всички изглеждат потънали в мисли, и скоро разбра причината.