Дан Симънс - Илион

Продължиха да летят около час.

— Вратът ме заболя да се навеждам през ръба на скутера, а куполът е прекалено нисък, за да седна — заяви по някое време Хана. — Ще ми се… — И писна. Ада, Деймън и Харман също изкрещяха.

Сави бе прокарала длан през виртуалния контролен пулт и скутерът под тях просто беше изчезнал. През кратките секунди преди силно да стисне клепачи Ада видя съвършена илюзия: шестима души заедно с багажа си и копията на Одисей летяха във въздуха, сякаш носени от невидима сила.

— Предупреди ни, ако пак решиш да направиш нещо такова — с треперещ глас каза Харман на Сави.

Старицата само измърмори нещо под нос.

Една-две минути Ада опипва студения метал пред себе си и меката кожа на седалката под краката, корема и гърдите си, преди да посмее да отвори очи. „Не падам, не падам, не падам“ — убеждаваше се тя. „Разбира се, че ПАДАШ“ — казваха и очите й, и вътрешното й ухо. Младата жена отново стисна клепачи и ги отвори едва когато излязоха от планината и полетяха над някакъв полуостров на северозапад.

— Реших, че може би ще искаш да видиш това — обърна се Сави към Харман, сякаш останалите нямаше да разберат за какво говори.

Пред тях океанът прорязваше провлака — отворът бе широк поне сто и петдесет километра. Възрастната жена издигна машината по-високо и зави на север над открито море.

— На картите, които съм виждал, е показан непрекъснат провлак, свързващ Северна и Южна Америка — каза Харман, надигна се и погледна назад.

— Картите, които си виждал, са безполезни — заяви Сави и леко размърда пръсти. Аероскутерът полетя по-бързо и набра височина.

Малко след пладне отново се появи суша. Старицата спусна скутера и скоро се понесоха над блата, които отстъпиха мястото си на безкрайни гори от секвоя — най-високите се издигаха на осемдесет-деветдесет метра във влажния въздух.

— Някой иска ли да се разтъпче, когато спрем за обяд? — попита Сави. — Или да се уедини, ако се обажда природата?

Четирима от петимата пътници шумно гласуваха „за“. Одисей се подсмихна. Беше задрямал.

Обядваха на една полянка на полегат склон, в сянката на високи дървета. Двата бледи пръстена се движеха в синьото небе над тях.

— Тук има ли динозаври? — попита Деймън.

— Не — успокои го Сави. — Обикновено предпочитат средните и северните части на континента.

Младият мъж се поуспокои, ала рязко се понадигна, когато Одисей каза:

— Сави ур сигурно иска да каже, че тук има по-свирепи хищници, които прогонват рекомбинантните динозаври.

Сави се намръщи на брадатия воин и поклати глава, сякаш той бе непоправимо дете. Деймън се вторачи в сенките под дърветата и се премести по-близо до аероскутера, за да довърши обяда си.

Хана, която рядко откъсваше поглед от Одисей, все пак отдели време, за да извади торинския си шал от джоба си и да го постави върху очите си. Полегна за няколко минути, докато другите мълчаливо се хранеха на сянка в неподвижния зной. После седна, свали парчето плат, извезано с микроелектрически вериги, и попита:

— Одисей, искаш ли да видиш какво се случва с теб и другарите ти във войната за укрепения град?

— Не — отвърна гъркът, отхапа парче студено месо от форусракоида с белите си зъби, бавно го сдъвка и отпи от меха с вино, с който не се разделяше.

— Зевс е разгневен и наклони везните в полза на троянците под водачеството на Хектор — без да обръща внимание на сдържаността му, продължи Хана. — Те отблъснаха гърците зад рова и палисадата и сега се бият край черните кораби. Изглежда, вашите ще изгубят. Всички велики царе, даже ти, се обърнахте в бягство. Само Нестор остана да се сражава.

— Бъбриво старче — изсумтя Одисей. — Остана, защото убиха коня под краката му.

Ада погледна Хана и се усмихна. Момичето целеше да въвлече Одисей в разговор и явно си мислеше, че е успяло. Тя лично не вярваше, че този абсолютно реален мъж — загорял от слънцето, целият в белези, толкова различен от булаторно изражданите мъже — е същият човек като Одисей от торинската драма. Също като повечето умни хора, които познаваше, Ада смяташе, че торинският саван им показва виртуално представление, навярно записано през Изгубената ера.

— Спомняш ли си сражението при черните кораби? — упорстваше Хана.

Одисей пак изсумтя и отвърна:

— Спомням си гуляя вечерта преди оня отвратително гаден ден. От остров Лемнос пристигнаха трийсет кораба с вино — хиляда пълни делви, достатъчно, за да удавим троянската войска, ако не му бяхме намерили по-добра употреба. Евней, Язоновият син, го прати като дар за Атридите — Агамемнон и Менелай. — Той изгледа с присвити очи Хана и другите. — Виж, разказът за пътешествието на Язон си струва да се чуе.