Дан Симънс - Илион

Първо се преоблякох в дрипи като просяк и наредих на собствения си слуга да ме нашиба с камшик, та тялото ми да се покрие с рани. Разбирате ли, троянците са известни с милозливостта си, когато се налага да бичуват слугите си — те обикновено разглезват робите и никой троянски слуга в добро семейство не бива допускан да пътува извън града в дрипави дрехи и със следи от бич — затова реших, че дрипите, вонята и главно кървавите следи ще карат гражданите засрамено да се извръщат при вида ми, идеална маскировка за шпионин, не смятате ли?

Избрах себе си за тая задача, защото бях най-безшумен и опитен от всички ахейци, а и защото вече бях влизал зад стените на Троя преди повече от десет години, начело на пратеничество, за да се опитаме да уредим мирното освобождаване на Елена, преди да пристигнат черните ни кораби и да започне войната. Тия преговори явно се провалиха — всички ние, истинските аргивци, се бяхме надявали да се провалят, тьй като изгаряхме от желание за бой и бяхме алчни за плячка — обаче добре си спомнях плана на града зад ония грамадни стени и порти.

В съня ми боговете — най-вероятно Атина, защото тя поддържаше нашата кауза повече от всеки друг — ми бяха разкрили, че паладионът и неговите многобройни копия са скрити някъде в царския палат на Приам, но не ми казаха къде точно, нито как да разпозная истинския паладион.

Изчаках най-дълбоките часове на нощта, когато огньовете по укрепленията вече гаснат и човешките сетива са най-слаби, и тогава с помощта на кука и въже изкатерих високите стени, убих един страж и скрих трупа му под копите сено, струпани зад стените за тракийската конница. Илион беше голям, най-големият град на света, и ми отне доста време скитане по улиците, дорде стигна до Приамовия дворец. На два пъти ме спираха въоръжени стражи, обаче аз сумтях, издавах странни звуци и безсмислено жестикулирах с покритите си с кървави следи ръце и те ме взимаха за малоумен роб, основателно бичуван заради идиотизма си, и ме пускаха да си вървя по пътя.

Приамовият палат беше голям — имаше петдесет спални, по една за петдесетимата царски синове — и се охраняваше от най-елитната троянска войска. На всички порти и пред всеки прозорец вардеха съвсем будни стражи, други караулеха във вътрешните дворове и на стените, и това не бяха сънливите войници, които разсеяно ми махаха с ръка да мина колкото и късно да беше, колкото и кървави да бяха раните ми, колкото и идиотско да беше сумтенето ми, затова продължих няколко преки на юг до дома на Елена, който също беше добре заварден, но не чак толкова, след като заклах втория си троянец за оная нощ и доколкото можах, скрих и неговото тяло.

След смъртта на Парис в двубой с лъкове Елена се омъжи за друг Приамов син, Деифоб, когото троянците наричаха „богозрачен“, ала на когото ние ахейците викахме „волски задник“ на бойното поле. Обаче оная нощ новият й съпруг не си беше вкъщи и Елена спеше сама. Аз я събудих.

Не вярвам, че щях да я убия, ако се беше разпищяла за помощ — познавах я от много години, нали разбирате, и като гост в почтения дом на Менелай, и преди това, като един от първите й ухажори, когато започна да се озърта за мъж, въпреки че това беше просто формалност, тъй като още тогава бях щастливо женен за Пенелопа. Тъкмо аз посъветвах Тиндарей да поиска кандидатите да се закълнат, че ще приемат избора на Елена, и така да избегне кръвопролитието, което щяха да предизвикат недоволните. Мисля, че тя винаги ми е била благодарна за тоя съвет.

Елена не се разпищя за помощ, когато я събудих от неспокойния й сън в илионския й дом. Веднага ме позна, прегърна ме и ме попита за здравето на истинския си съпруг Менелай, а също на дъщеря си, която беше далеч. Казах й, че всички са добре — обаче не споменах, че Менелай два пъти е бил раняван тежко и пет-шест пъти — по-леко, включително последното улучване със стрела в хълбока, и че е в кисело настроение. Вместо това й обясних колко много липсва на мъжа си, дъщеря си и роднините им в Спарта.

Тогава Елена се засмя.

— Моят господар и съпруг Менелай иска да ме убие и ти го знаеш, Одисее — заяви тя. — И съм сигурна, че ще го направи, когато високите стени и Скейските порти скоро паднат, както предсказа Касандра.

Не бях чул за това пророчество — делфийският оракул и Атина Палада са единствените пророци, на които имам вяра — обаче не можех да споря с нея — струваше ми се вероятно Менелай наистина да й пререже гърлото след всички тия горчиви години на нейните изневери в обятията и леглата на враговете му. Ала не й го казах. Казах й, че ще се застъпя пред Атрид Менелай, че ще го убедя да я пощади, ако тя не ме предаде тая нощ, а ми помогне да се промъкна в Приамовия дворец и ми обясни как да разпозная истинския паладион.