Дан Симънс - Илион

— Трябва да се махаме оттук — надвиквам глъчката на тичащите подкрепления, цвилещите коне и трополящите колесници. Изглежда, че е пробит центърът на гръцките редици.

— Какви ги говориш? Днес е важен ден. Хектор и Парис…

— Майната им на Хектор и Парис — прекъсвам го.

Музата се е материализирала високо над троянските редици, където двамата с Найтенхелзър често заемаме позиция. Друга муза управлява летящата й колесница, докато тя се надвесва и наблюдава войската с подсиленото си зрение. Днес преобразяването няма да спаси нас, смъртните схоластици.

Сякаш за да го потвърди, музата Мелета, „моята“ муза, вдига ръце, изстрелва кохерентен енергиен лъч към земята и поваля троянския пехотинец Диос, който според Омир би трябвало да остане жив, за да бъде размотаван насам-натам в Двадесет и четвърта песен, обаче умира днес сред пламъци и дим. Други троянци отскачат настрани, някои побягват назад към града, ужасени от гнева на тая богиня в ден, предопределен за победа от Зевс. Ала Хектор и Парис са на близо половин километър на югоизток, продължават настъплението и даже не поглеждат назад.

— Това не беше Диос — ахва Найтенхелзър. — А Хюстън.

— Знам — казвам аз и връщам подсиленото си зрение в нормален режим. Хюстън е най-младият и най-нов схоластик. Почти не съм разговарял с него. Сигурно днес е в троянските редици поради моето отсъствие.

Колесницата на музата рязко завива и се понася право към нас. Съмнявам се, че ни е забелязала тая кучка — стоим сред стотици сновящи мъже и коне, — обаче след няколко секунди ще ни види.

Какво да правя? Мога да си сложа шлема на Хадес, пак да избягам като страхливец и да оставя Найтенхелзър да умре, също както предадох Бликс и другите. Качулката не може да скрие и двама ни от божественото зрение на Мелета. „Можем и да побегнем — към черните кораби“. Няма да направим и двайсетина крачки.

Колесницата се спуска още по-ниско и се обгръща в облак, за да се скрие от сражаващите се под нея гърци и троянци. Със своето наномодифицирано зрение ние с Найтенхелзър обаче виждаме приближаването й.

— Какво правиш, по дяволите? — вика Найтенхелзър и едва не изпуска записващата си палка, когато се мятам върху него и го обгръщам с две ръце и един крак — мършав пехотинец, опитващ се да изнасили мечок.

Преметнал ръка през шията на снажния схоластик, аз стискам телепортаторния медальон и го завъртам.

Нямам представа дали ще се получи. Не би трябвало. Медальонът е предназначен да телепортира само оня, който го носи. Обаче когато се телепортирам, дрехите ми минават заедно с мен и неведнъж съм пренасял разни неща през Планковото пространство, следователно квантовото поле обхваща нещата, с които тялото ми е в контакт или които обгръщат ръцете ми.

Какво пък, по дяволите? Струва си да опитам.

Материализираме се в мрак, премятаме се по склон и се откъсваме един от друг. Бясно се оглеждам в опит да определя къде сме. Не съм имал време да си представя конкретно място — просто бях поискал да съм другаде и бях телепортирал и двама ни… някъде.

„Къде?“

На лунната светлина едва виждам Найтенхелзър — зяпа ме уплашено, като че ли всеки момент може пак да го награбя. Без да му обръщам внимание, вдигам очи към небето — звезди, сребърна луна, Млечният път — и после ги свеждам към земята: високи дървета, тревист склон, течаща наблизо река.

Определено сме на Земята, ала не ми прилича на Пелопонес, нито на Мала Азия.

— Къде сме? — пита Найтенхелзър, изправя се и се отупва. — Какво става? Защо е нощ?

„Обратната страна на древния свят“ — мисля си. Казвам:

— Според мен сме в Индиана.

— В Индиана ли? — Найтенхелзър отново отстъпва от мен.

— Индиана през хиляда и двестната година преди Христа — уточнявам аз. — Плюс-минус един век. — Ръката и кракът пак ме болят от търкалянето по склона.

— Как се озовахме тук? — Найтенхелзър винаги е бил мекушав, малко кисел по своя разхвърлян, мечешки начин ала никога не се е сърдил сериозно. Сега ми се струва сърдит.

— Телепортирах ни.

— Какви ги говориш, по дяволите? Ние бяхме далеч от телепортаторния портал!

Не му обръщам внимание, сядам на един камък и започвам да разтривам ръката си. В Индиана няма много хълмове, даже в предишния ми живот там, обаче около Блумингтън, където живеехме със Сюзан, имаше хълмисти горски местности. Предполагам, че в паниката си съм си представил… е, дома си. Щеше ми се телепортаторният медальон да ни беше прехвърлил и във времето, освен в пространството, и да ни беше стоварил в края на XX век в Индиана, но нещо в чистия мрак на нощното небе и чистия въздух ми подсказва противното.