Дан Симънс - Илион

И това, приятели, е моят кратък разказ за открадването на паладиона и гибелта на Илион. Надявам се, че ви е харесал. Имате ли въпроси?

Ада погледна Харман. „Това ли беше неговият кратък разказ?“ — помисли си тя и видя, че любимият й улавя нейната мисъл като въздушна целувка.

— Да, аз имам въпрос — обади се Деймън.

Одисей кимна.

— Защо понякога използваш името Троя, а друг път — Илион? — попита пълничкият млад мъж.

Одисей леко поклати глава, изправи се, взе ножницата и късия си меч от скутера и тръгна към гората.

Зевс е разгневен. И преди съм го виждал разгневен, обаче тоя път е невероятно, ужасно разгневен.

Когато бащата на боговете се втурва в развалините на олимпийската лечебна зала, оглежда щетите, зяпва тялото на Афродита, безжизнено проснато сред гъмжило гърчещи се зелени червеи на мокрия под, и после се обръща да се вторачи в моята посока, аз съм убеден, че ме вижда — че погледът му минава през шлема на Хадес и той ме вижда . Ала макар че няколко секунди се взира право през мен и премигва с леденостудените си сиви очи, сякаш стига до някакво решение, той отново се извръща и аз, Томас Хокънбери, някога от Университета на Индиана и напоследък от леглото на Елена Троянска, съм оставен да продължа да живея.

Дясната ми ръка и левият ми крак са силно натъртени, но нищо не е счупено и — все още скрит с шлема на Хадес от десетките богове, стичащи се в лечебната зала — аз избягвам от сградата, и се телепортирам на единственото място, което ми идва наум, освен спалнята на Елена, където мога да си почина и да се възстановя. Казармата на схоластиците в подножието на Олимп.

По стар навик отивам в своята ниша, на своето голо легло, обаче не си свалям шлема на Хадес, когато се тръшвам на него и неспокойно задремвам. Преживал съм адски дълъг ден, нощ и утро. Невидимият човек спи.

Събуждам се от крясъци и трясъци на долния етаж. Изскачам в коридора и покрай мен профучава схоластикът Бликс — всъщност за малко да се блъсне в мен, тъй като не ме вижда — и задъхано обяснява на друг схоластик, Кембъл:

— Музата е тук и убива всички!

Вярно е. Свивам се в ъгъла на едно стълбище, докато музата — нашата муза, оная, която Афродита нарича Мелета — поваля неколцината бягащи схоластици, останали живи в пламтящата казарма. Богинята хвърля с ръце мълнии чиста енергия — изтъркани и банални, ала ужасяващо ефикасни срещу обикновена човешка плът. Бликс е обречен, но не се сещам за нищо, с което мога да помогна на него и другите.

„Найтенхелзър“. Флегматичният схоластик е единственият ми истински приятел през последните години. Задъхан, аз изтичвам до стаята му в казармата. Мраморът е напукан, дървото гори, стъклото на прозореца се е стопило, обаче няма овъглен труп като ония, които задръстват коридорите и общите помещения. Нито едно от тия изгорели тела не изглежда достатъчно едро, за да е снажният Найтенхелзър. Изведнъж от третата врата се разнасят нови крясъци, после настава тишина, чува се само усилващият се рев на пламъците. Поглеждам през един прозорец и виждам музата да прелита с колесницата си, теглена от холографски коне. Почти изпадам в паника, кашлям, задавям се от дима — ако още беше в казармата, музата щеше да ме чуе — и се насилвам да си представя Илион и гостилницата, където за последен път съм видял Найтенхелзър. После хващам телепортаторния медальон, завъртам го и избягвам.

Няма го в гостилницата, където съм го видял рано сутринта. Прехвърлям се на бойното поле — няма го и на обичайната му позиция на хребета над троянските редици. Оставам колкото да забележа, че Хектор и Парис предвождат троянската войска в успешна атака срещу бягащите аргивци, след което се телепортирам на едно сенчесто място зад гръцките линии, близо до техния ров и палисада, където също съм се натъквал на Найтенхелзър.

Там е, преобразен като Долопс, син на Клитий, на когото остават няколко дни живот, преди да бъде убит от Хектор, ако Омир е прав. Без да си правя труда да приема друго тяло, освен това на непохватния Хокънбери, аз смъквам шлема на Хадес и се затичвам към него.

— Хокънбери, какво… — Найтенхелзър е изумен от непрофесионалното ми поведение и от реакцията на ахейците наоколо. Да привлече вниманието е последното нещо, което иска един схоластик. Освен, може би, да бъде изпепелен от отмъстителната муза. Нямам представа защо нашата муза изтребва всички схоластици, обаче предполагам, че някак си съм причинил това клане на невинни.