Дан Симънс - Илион

Зелените човечета внимателно го накараха да се откаже от безплодните си усилия и той с препъване тръгна по хлъзгавия корпус към трюма, решен да се бори с изкривените люкове, докато не угаснат енергийните му клетки, но после видя, че зелените човечета още не са приключили работата си.

Те навързаха и снадиха въжета и превърнаха петдесетте отделни парчета в едно цяло. После прокараха въжетата нагоре по скалата през грамадни скрипци, свързани с решетка от поддържащи пръчки, които някак си бяха забили в камъка. Накрая десетина пъти усукаха въжетата около шията на гигантската каменна глава и ги завързаха.

Пет зелени човечета се приближиха и натиснаха Манмът във водата, за да го принудят да се отдалечи от подводницата.

Той не вярваше на очите си. Беше смятал, че грамадните каменни глави са свещени за зелените човечета, че издигането им по брега е религиозен или психологически императив, изискващ цялото им време, енергия и всеотдайност, че каменните глави са единственият им приоритет. Явно бе сбъркал.

Стотици зелени фигурки завъртяха главата върху платформата, минаха зад нея и я избутаха от скалата.

Каменната глава — обърната с лице към скалата — падна от шейсет метра височина, стовари се върху камъните в подножието и се пръсна на десетки парчета, но въжето засвистя в скрипците, пръчките изскочиха от камъка, завързаните краища откъснаха люковете на подводницата и ги запратиха на двайсет метра във въздуха, преди да издигнат разкривения метал нагоре по скалата и после да го спуснат обратно.

Стотици зелени човечета заплуваха към подводницата, ала Манмът ги изпревари и отново включи прожекторите си.

В трюма бяха и трите неща, които беше оставил там, включително голямото Устройство, което трябваше да пренесат на Монс Олимпус. Както и натиканият в яслата, очукан, разкъсан и безмълвен Орфу от Йо.

Манмът изхаби останалата енергия на лоста си, за да разкъса фланците и скобите. Грамадният корпус на йониеца се освободи и цопна в морската вода. Трюмът обаче беше отворен нагоре, подводницата лежеше по гръб и Манмът не можеше да измъкне приятеля си от частично наводненото помещение.

Заедно с него във водата бяха скочили десетина зелени човечета. Те хванаха напуканата разкривена коруба на Орфу и вмъкнаха зелените си ръце и крака под тромавото му тяло. После заедно намериха опора и го повдигнаха. Като работеха мълчаливо, без да се подхлъзват и да го изпускат, го извадиха от трюма, внимателно го увиха с въжета, плъзнаха го по полегатия корпус на „Смуглата дама“, спуснаха го във водата, поставиха под него плаващи валове, завързаха ги като сал и бавно започнаха да бутат йониеца към брега.

Зелените човечета — вече поне хиляда на сушата — се отдръпнаха и оставиха Манмът да провери дали Орфу е жив. Вакуумният меровек лежеше неподвижно на червения пясъчен плаж като великански трилобит, изхвърлен от буря на брега през някоя от мъгливите праисторически епохи на Земята.

Като обходи небето с поглед в търсене на летящи колесници — отдавна не се бяха появявали, — Манмът изпразни раницата и водонепроницаемите си чанти с инструменти. Първо взе пет от малките, но тежки акумулатори, свърза ги последователно и прокара жицата до една от оцелелите клеми на Орфу. Грамадният йониец не реагира, ала виртуалният индикатор показа, че някъде тече енергия. Манмът се покатери по корубата на приятеля си — за пръв път виждаше физическите му повреди на дневна светлина — и монтира радиоприемника в контактния цокъл. Провери връзката — прие вълново пращене — и включи микрофона си.

— Орфу?

Никакъв отговор.

— Орфу?

Тишина. Зелените човечета го наблюдаваха безстрастно.

— Орфу?

В продължение на пет минути сканира всички комуникационни честоти и многократно провери връзките на приемника. Работеше. За разлика от Орфу.

— Орфу?

Не беше точно тишина. Манмът чуваше повече външен шум, отколкото през целия си живот: плисъка на вълните в пясъка, свистенето на вятъра край скалите зад него, тихите движения на зелените човечета, които от време на време пристъпваха от крак на крак — хиляди нюанси на вибрации в плътната планетна атмосфера. Мълчеше само комуникационният канал — и Орфу.

— Орфу? — Европейският меровек провери хронометъра. Бяха изтекли над трийсет минути. Той неохотно и бавно се плъзна по корубата на йониеца, извървя петнайсетина крачки до брега и седна на мокрия пясък, докъдето стигаха вълните. Зелените човечета отново го наобиколиха почтително. Манмът ги погледна — стена от зелени телца, безизразни лица и немигащи черни очи.