Дан Симънс - Илион

„По дяволите тия глави. — Манмът огледа морето и плажа. Топлите вълни се разбиваха с монотонността на метроном. — Къде е «Смуглата дама»?“

И я видя — на двеста метра от брега. Над повърхността се издигаше част от горната половина на корпуса с командния мостик. Дълбокомерът и сонарът бяха умрели преди подводницата и Манмът бе прибягнал до може би най-древното и най-мъчително средство на морския капитан — да изкара кораба си на сушата. Беше преминал на вътрешно захранване с диоксид, докато с бясно темпо се бе опитвал да освободи люковете на трюма от песъчливото и тинесто морско дъно, ала сега разбираше, че сигурно е изгубил съзнание и през нощта вълните са го изхвърлили.

„Орфу!“ Колко време бе прекарал в несвяст и бе сънувал Шекспир? Вътрешният му хронометър показваше, че са изтекли малко по-малко от четири часа.

„Той още може да е жив“. Понечи да закрачи към водата — и после да върви по дъното чак до заседналата подводница.

Десетина зелени човечета му препречиха пътя. После двайсет. После петдесет. Още сто го обградиха на плажа.

Манмът никога не беше вдигал гневно ръка или манипулатор, ала сега бе готов да се бие, ако се наложи, да удря, блъска и рита, за да си проправи път сред тълпата. Но първо щеше да опита да ги убеди.

— Дръпнете се от пътя ми. — Усиленият му на пълна мощност глас отекна в мароканския въздух. — Моля.

Черните очи на зелените лица се взираха в него. Но те нито имаха уши да го чуят, нито уста — да му отговорят.

Манмът се засмя тъжно и започна да ги разблъсква. Знаеше, че колкото и по-силен да е от тях, те могат да го победят със самия си брой — да седят отгоре му, докато го разглобяват. При мисълта за такова насилие, от негова или тяхна страна, органичните му вътрешности се свиха от ужас.

Едно от зелените човечета вдигна ръка, сякаш да му даде знак да спре. Манмът го послуша. Всички зелени глави се обърнаха надясно и погледнаха към плажа. Тълпата чудодейно се разтвори и се приближи зелено човече, което приличаше на всички други, спря пред Манмът и протегна двете си ръце, като че ли му поднасяше невидима паница или се молеше.

Моравекът не го разбра. Не искаше да си губи времето и в разговори на езика на жестовете, дори да го владееше. Орфу можеше още да е жив.

Понечи да мине покрай човечето, но десетки други сгъстиха редиците си зад своя представител и му преградиха пътя. Или трябваше да се бие веднага , или да обърне внимание на жестикулиращата зелена фигура.

От гърдите на Манмът се изтръгна въздишка, която много приличаше на човешко изпъшкване, той спря и протегна ръце в подражание на жеста на зеленото човече.

Пратеникът поклати глава, хвана лявата китка на Манмът — и органичните, и моравекските сензори му показаха, че зелените пръсти са студени — и я натисна надолу. После стисна дясната му ръка и я задърпа към себе си, докато пръстите и дланта на моравека не се притиснаха в хладната прозрачна плът.

Съществото продължи да дърпа ръката му и да се притиска напред и накрая дланта на моравека хлътна в плоските гърди и… проникна в тях.

Манмът понечи удивено да отдръпне ръка, ала зеленото човече не го пускаше. Моравекът видя тъмната си длан да потъва в течността, която клокочеше в гърдите му, усети как прозрачната плът плътно обхваща предмишницата му.

Всички зелени човечета вдигнаха ръце към гърдите си.

Разперените пръсти на Манмът докоснаха нещо твърдо, почти сферично. Видя зелено кълбо, голямо приблизително колкото човешко сърце, разположено в средата на гърдите на човечето. Дланта му усети пулсиране.

Зеленото човече отново го задърпа и Манмът разбра и хвана органа с органичните си пръсти.

КАКВО

ИСКАШ?

Изумен, Манмът едва не го пусна. После се насили да остане неподвижен, стиснал в дланта си зеленото сърце на човечето. Беше усетил как въпросът потича към мозъка му с пулсиране и вибрации. Не с думи, определено не на английски, френски, руски, китайски, първичен или който и да било друг познат му език. Не знаеше как да реагира адекватно, затова отговори с глас.

— Искам да спася своя приятел, който е на онзи кораб.

Сто и петдесет зелени глави едновременно се обърнаха да погледнат подводницата. Триста черни очи в продължение на няколко секунди се взираха в него, после пак се насочиха към Манмът.

КАЖИ

НИ

С

МИСЛИ

КЪДЕ

Е

ТОЙ

Манмът затвори очи и си представи Орфу в трюма, видя люковете и вътрешния коридор. Вибриращият отговор запулсира нагоре по ръката му: