Дан Симънс - Илион

Колегата ми бавно предъвква залък хляб.

— Не — отвръща накрая. — Не съм диктувал на словесния камък.

Въздъхвам.

— Благодаря ти.

— Дай по-добре да тръгваме — казва той. Гостилницата се пълни с троянци, които чакат да се освободят места. Докато аз хвърлям няколко монети на масата, Найтенхелзър ме хваща за ръката. — Знаеш ли какво правиш, Хокънбери?

Поглеждам го в очите. Гласът ми е твърд.

— Ни най-малко.

Излизаме на улицата и тръгваме в противоположни посоки. Аз завивам в една пуста уличка, нахлузвам шлема на Хадес и докосвам телепортаторния медальон.

На връх Олимп е изгрев слънце. Белите сгради и зелените морави отразяват плътната, ала по-слаба светлина. Винаги съм се чудил защо слънцето изглежда по-малко на и около Олимп, отколкото в небето над Илион.

Бях си представил колесницата до сградата на музата и затова бях пристигнал там. Затаявам дъх, когато тя се спуска от утринното небе и каца на няма и пет метра от мен, обаче Аполон слиза и се отдалечава, без да ме забележи. Шлемът на Хадес още действа.

Качвам се в колесницата и докосвам бронзовата плоча отпред. Внимателно бях наблюдавал музата, докато летяхме над езерото. На сантиметри над бронза засиява прозрачен дисплей. Натискам иконките в същата последователност като музата.

Колесницата се поклаща, издига се, отново се поклаща и се стабилизира, докато аз местя светещия виртуален енергиен регулатор до дисплея. Дърпам го наляво и колесницата завива наляво на петнайсет метра над върха. Докосвам иконката със стрелка напред и колесницата се понася напредна юг над синьото езеро. Ако някой бог я наблюдава, тя сигурно му се струва празна.

Прелитам над езерото, набирам малко височина и се опитвам да открия сградата. „Там — точно зад Великата зала на боговете“.

Някаква богиня — не я познавам — извиква от предните стъпала на грамадната постройка и сочи моята привидно празна колесница, ала вече е късно — намерил съм сградата, която ми трябва: грамадна, бяла, с отворен вход.

Започвам да усвоявам управлението на колесницата. Спускам се на шест метра височина и шеметно летя към сградата. Трябва да повдигна лявата страна на колесницата почти перпендикулярно на земята — не падам, в машината има някаква изкуствена гравитация — и профучавам между исполинските колони със седемдесет-осемдесет километра в час.

Вътре всичко е както го помня: грамадните вани, пълни с клокочеща лилава течност, зелените червеи, гъмжащи около безжизнено отпуснатите в тях богове. Лечителят — великанската стоножка с метални ръце и червени очи — е от отсрещната страна на възкресителната вана на Афродита и навярно се готви да я извади. Червените му очи поглеждат към мен и многобройните му ръце затреперват, когато колесницата полита в тихото пространство, ала съществото не стои между мен и моята цел и аз се понасям напред, преди то или нещо друго да успее да ме спре.

Едва в последния момент решавам да скоча, вместо да остна в колесницата. Трябва да е заради спомена за Елена, заради нощта с Елена — заради възкръсналата радост от живота в часовете с Елена.

Все още невидим с шлема на Хадес, скачам от бясно хвърчащата колесница, падам, усещам, че натъртвам или счупвам дясното си рамо, и с търкаляне спирам на пода. Колесницата продължава право към възкресителната вана, разбива пластмаса и стомана и вдига виолетови пръски на трийсет метра височина в огромното помещение. Нещо — част от колесницата или голям къс стъкло от ваната — разсича стоногия Лечител на две половини.

Тялото на Афродита се изтъркулва на пода с вълна от лилава течност и гърчеща се маса зелени червеи. Другите вани — включително ваната на Арес в неговото червеево гнездо — се разклащат, но не се строшават и не се преобръщат.

Задействат се аларми и сирени и ме оглушават.

Опитвам да се изправя, обаче главата, левият ми крак и дясното ми рамо ужасно ме болят и пак се свличам на пода. Запълзявам към единия край на залата в опит да стоя настрани от зелената гадост. Страх ме е, че химикалите може да ми направят нещо, ала повече ме е страх, че ако не успея да се махна навреме, течността ще очертае тялото ми. Черни петна танцуват пред очите ми и усещам, че ще припадна. Богове и летящи роботи се втурват в грамадната медицинска зала.

През секундите, преди да изгубя съзнание, виждам могъщия Зевс да влиза с развят плащ и свъсено чело.

Онова, което ще се случи после, ще трябва да мине без мен. Отпускам чело на хладния под, затварям очи и оставям мрака да ме залее.