Дан Симънс - Илион

— Щом не си бог, как си взел лика на Парис?

Осъзнах, че това е Елена Троянска, смъртната щерка на Зевс, жена, живееща във вселена, в която богове и богини постоянно правят секс със смъртни, свят, в който преобразяването е нещо обичайно и за богове, и за обикновени хора, свят, в който концепцията за причина и следствие има съвсем друго значение.

— Боговете ме дариха със способността да се преобра… да променям лика си — отвърнах.

— Кой си ти? — повтори тя. — Какво си ти? — Не изглеждаше сърдита, нито даже особено смаяна. Говореше спокойно, красивото й лице не бе разкривено от страх или гняв. Обаче острието продължаваше силно да се притиска в корема ми. Елена очакваше отговор.

— Казвам се Томас Хокънбери. Схоластик съм. — Знаех, че това не й говори нищо. Името ми звучеше чуждо даже на мен, прекалено твърдо за техния по-мек древен език.

— То-мас Хок-ън-бе-рииии — промълви Елена. — Звучи ми на персийски.

— Не, всъщност е на холандски, немски и ирландски.

Видях, че се намръщва, и разбрах, че тия думи не само й са непонятни, но и направо й се струват безумни.

— Облечи се — каза тя. — Ще поговорим на терасата.

Просторната спалня на Елена имаше тераси от двете страни. Едната гледаше към вътрешния двор, а другата — на юг и изток над града. Левитаторът и останалото ми снаряжение — освен телепортаторния медальон и преобразяващата гривна, с които бях скочил в леглото — бяха скрити зад завесата на терасата към двора. Елена ме заведе на външната тераса. Носехме тънки наметки. Елена държеше късия си остър нож в ръка, докато стояхме до парапета и гледахме неравномерно проблясващите светкавици на бурята.

— Бог ли си? — попита тя.

За малко да отговоря „да“ — това щеше да е най-лесният начин да я разубедя да ме изкорми, — обаче изпитах внезапно, необяснимо и непреодолимо желание поне веднъж да кажа истината.

— Не — признах аз. — Не съм бог.

Тя кимна.

— Знаех си, че не си. Щях да те изкормя като риба, ако ме беше излъгал. — Тя мрачно се усмихна. — Не се любиш като бог.

„Виж ти“ — помислих си, ала нямаше какво да отговоря.

— Как така си взел лика и тялото на Парис?

— Боговете ми дадоха способността да го правя.

— Защо? — Камата бе само на сантиметри от голата ми под наметката кожа.

Свих рамене, обаче после се сетих, че това движение не е много популярно сред древните.

— Дадоха ми тая способност със собствени цели. Аз им служа. Наблюдавам войната и им докладвам. По-лесно е, когато мога да взимам тялото на… други мъже.

Това като че ли не я изненада.

— Къде е моят троянски любовник? Какво си направил с истинския Парис?

— Нищо му няма — отвърнах. — Когато изоставя това подобие, той ще продължи да върши каквото е правил преди моето преобразя… преди да приема лика му.

— И къде ще бъде?

Тоя въпрос ми се стори малко странен.

— Където щеше да бъде и ако не бях приемал неговия лик — казах накрая. — Мисля, че съвсем наскоро е напуснал града, за да се приготви заедно с Хектор за утрешните сражения. — Всъщност, когато напуснех тялото му, Парис щеше да е точно там, където щеше да бъде, даже да не бях взел неговата самоличност — сигурно да спи в някоя шатра, да се сражава или да се въргаля с някоя робиня в стана на Хектор. Обаче ми беше трудничко да го обясня на Елена. Съмнявах се, че ще оцени лекцията за функциите на вероятностните вълни и квантовотемпоралната синхронност. Не можех да обясня защо нито Парис, нито околните му няма непременно да забележат неговото отсъствие, нито как събитията могат да се свържат с „Илиада“ така, все едно не съм прекъсвал разбиването на вероятностната вълна в темпоралната последователност. Квантовият континуум можеше да бъде възстановен още щом изключех преобразяващата функция.

Мама му стара, и аз не ги разбирах тия неща.

— Напусни тялото му — заповяда Елена. — Покажи ми истинския си лик.

— Господарке, ако… — понечих да възразя, обаче ръката й направи светкавично движение, острието проби коприната в кожата ми и усетих, че по корема ми се стича кръв.

Съвсем бавно вдигнах дясната си ръка, отворих светещите функции и докоснах иконката на преобразяващата гривна.

Отново си бях Томас Хокънбери — по-нисък, по-мършав, по-несръчен, с малко късоглед поглед и оредяваща коса.

Елена примига и бързо замахна с камата — по-бързо, отколкото си бях мислил, че е способен да се движи човек. Чух звук от раздиране. Само че не беше срязала коремните ми мускули, а само шнурчето на наметалото и самата копринена тъкан.