Дан Симънс - Илион

— Та какво каза за Фалстаф? — попита Манмът.

— Просто казах, че Фалстаф ме отблъсна от Шекспир и ме насочи към Пруст — отвърна йониецът.

— Струва ми се по-логично да харесваш Фалстаф — заяви Манмът. — Той е адски забавен.

— Наистина го харесвах — потвърди Орфу. — По дяволите, даже се отъждествявах с Фалстаф. Исках да съм Фалстаф. Известно време си мислех, че приличам на Фалстаф.

Манмът се опита да си го представи. Безуспешно. После отново насочи вниманието си към корабните функции и перископа.

— Какво те накара да промениш отношението си?

— Спомняш ли си онази сцена в „Хенри Четвърти“, първа част, когато Фалстаф намира трупа на Хенри Пърси на бойното поле?

— Да. — Перископът и радарът показваха, че в небето няма колесници. Манмът беше принуден да изключи реактора през нощта и акумулаторните запаси бяха спаднали до четири процента, което му позволяваше скорост от шест възела. И продължаваха да губят енергия. Знаеше, че скоро отново трябва да изкара „Смуглата дама“ на повърхността: при всяко изплуване се снабдяваше с марсиански въздух за собственото си оцеляване, складираше го в екояслата и го дишаше, докато не стане негоден. Целият произвеждан от кораба въздух отиваше за Орфу. Подводницата не бе проектирана да се отваря за „атмосферата“ на Европа и се налагаше да прескача десетки правила за безопасност, за да се снабдява с марсиански въздух.

— Фалстаф намушква трупа на Пърси в бедрото само за да се увери, че е мъртъв — каза приятелят му. — После го мята на гръб и се опитва да си припише убийството му.

— Точно така — потвърди Манмът. Сонарът показваше, че са на трийсет километра от брега, ала от него нямаше и следа в перископа, а той не искаше да насочва радара към сушата. Приготви се да изпусне баластните резервоари и отново да изплува, но беше готов отново да се потопи, ако на радара се появи нещо. — „Най-доброто на храбростта е нейното благоразумие и тъкмо това най-добро нейно качество ми спаси живота“ — цитира той. — Всички коментари на Шекспир, които съм чел, Блум, Годард, Брадли, Морган, Хазлит и даже Емерсън, твърдят, че Фалстаф може би е един от най-великите образи, създавани от Барда.

— Да — рече Орфу и помълча малко, докато подводницата се разтърсваше от изпразването на баластните резервоари. Когато отново се стабилизира и се възцари тишина, освен плискането на океана в корпуса, той заяви: — Но аз намирам Фалстаф за жалък.

— Жалък ли? — „Смуглата дама“ изплува на повърхността. Тъкмо се съмваше и слънцето — много по-голямо от ярката точица, с която Манмът бе свикнал на Европа — се показваше на хоризонта. Той отвори клапите и вдиша чистия солен въздух.

— „В какво е изкусен, освен в хитростите? В какво е хитър, освен в подлостите? В какво е подъл, освен във всичко?“ — произнесе Орфу.

— Но принц Хал се шегува. — Манмът реши да продължи по повърхността. Това беше много опасно — докато бяха под водата, радарът засичаше летящи колесници през час-два — обаче така можеха да се движат с осем възела и да удължат изчерпващите се енергийни запаси.

— Нима? — възрази йониецът. — Той отблъсква стария самохвалко във втората част на „Хенри Четвърти“.

— И това води до смъртта на Фалстаф — напомни му Манмът: дишаше чистия въздух и си мислеше за Орфу, затворен в черния наводнен трюм, свързван с живота само с диоксидната тръба и интеркома. Когато бяха изплували за пръв път, той бе осъзнал, че няма да може да извади огромния йониец оттам преди да стигнат на сушата. — „Кралят разби сърцето му“ — цитира той мистрис Скокли.

— Реших, че е заслужил да бъде отблъснат — настоя Орфу. — Когато му заповядват да събере войници за войната с Пърси, Фалстаф взима подкупи, за да остави на мира годните, и събира само неудачници. Хора, които нарича „пушечно месо“.

Манмът усети, че „Смуглата дама“ се понася по-бързо напред по ниските вълни. Продължаваше да следи сонара, радара и перископа.

— Всички смятат, че Фалстаф е много по-интересен образ от Хал — възрази той. — Забавен, реалистичен, настроен против войната, остроумен. Хазлит пише, че „свободата, извоювана с хумор, е същността на Фалстаф“.

— Да — каза приятелят му. — Обаче що за свобода е това? Свободата да се подиграваш с всичко ли? Свободата да си крадец и страхливец?

— Сър Джон все пак е рицар — заяви Манмът. Изведнъж вниманието му се насочи към думите на Орфу — циничния и ироничен коментатор на безумието на моравекското съществувание. — Говориш като Корос Трети — отбеляза той.