Дан Симънс - Илион

Това накара йониеца да избуботи:

— От мен никога няма да излезе воин.

— Нима Корос е бил воин? Смяташ ли, че е убивал моравеки по време на експедицията си до Пояса? — полюбопитства Манмът.

— Никога няма да узнаем какво се е случило там и се съмнявам, че Корос е проявявал по-голяма склонност към войната от останалите миролюбиви моравеки. Обаче е бил подготвен за ръководител — нещо, с което Фалстаф се подиграва даже на любимия си принц Хал.

— И ти смяташ, че сме тук с подобна задача? — попита Манмът. На юг имаше мъгла.

— Нещо такова.

— И че ще ти се наложи по-скоро да си Пърси, отколкото Фалстаф, така ли?

Орфу от Йо отново избуботи.

— Може да е късно за това. „Губих време и ето Времето погуби мен“.

— Това не е Фалстаф.

— Ричард Втори — разнесе се гласът от трюма.

— Смяташ, че си прекалено стар за онова, което ни очаква ли? — Самият Манмът се чудеше какво ги очаква.

— Е, наистина се чувствам поостарял, без очи, без крака, без ръце, без зъби и без коруба — каза йониецът.

— Ти никога не си имал зъби — напомни му Манмът. Експедицията на Корос бе имала за цел да проведе разузнаване около големия вулкан, Олимп, и да пренесе Устройството в трюма колкото може по-близо до върха. Но „Смуглата дама“ умираше и Орфу също може би щеше да умре. Даже да останеше жив, нямаше да е в състояние да вижда, да се движи и да се грижи за себе си, ако успееха да стигнат до сушата. Как Манмът щеше да пренесе Устройството на повече от три хиляди километра по сушата, без онези с колесниците да го разкрият и да унищожат и него, и неговия приятел?

„Ще мислиш за това, когато закараш «Дамата» на сушата и измъкнеш Орфу от трюма — каза си той. — Всяко нещо с времето си“. В синьото небе не се забелязваше опасност, но Манмът се чувстваше ужасно оголен, докато подводницата продължаваше да се носи на юг по вълните.

— Твоят приятел Пруст има ли какво да ни посъветва? — попита Орфу той.

— По-скоро Тенисън в своя „Одисей“.

— Кой е Одисей?

Последва смаяно мълчание.

— О, приятелю, този пропуск в иначе отличното ти образование трябва да се поправи — въздъхна накрая йониецът. — Възможно е да се наложи да знаем колкото може повече за…

— Чакай — прекъсна го Манмът. И повтори: — Чакай!

— Какво има?

— Земя — отвърна европейският меровек. — Виждам земя.

— Нещо друго? Подробности?

— Променям увеличението.

Орфу зачака, после попита:

— Е?

— Каменните лица — съобщи Манмът. — Виждам каменните лица — повечето са върху върхове на скали. Простират се на изток докъдето ми стигат очите.

— Само на изток ли? Ами на запад?

— Не. Редицата от лица свършва горе-долу там, където ще стигнем ние. Забелязвам движение. Стотици хора или други същества, които се движат по скалите и плажа.

— По-добре да се потопим — предложи Орфу. — И да изчакаме да се мръкне, преди да излезем на сушата. Да намерим подводна пещера или нещо подобно, където да…

— Късно е — рече Манмът. — На „Дамата“ са й останали по-малко от четирийсет минути живот. Пък и онези спряха да влачат каменните лица. Стичат се на брега със стотици. Видели са ни.

Бих могъл да ви кажа какво е да се любиш с Елена Троянска. Обаче няма. И не само защото това ще е пълна простащина от моя страна. Подробностите просто не са от значение за моето повествование. Но откровено мога да кажа, че ако отмъстителната муза или побеснялата Афродита ме бяха открили точно след като с Елена бяхме приключили първия тур любене, да речем, минута след като се бяхме претърколили настрани един от друг върху мокрите от пот чаршафи, за да си поемем дъх и да усетим прохладния ветрец, който предшестваше бурята, и ако музата и богинята бяха влетели и ме бяха убили, е, без страх от противоречие мога да ви кажа, че краткият втори живот на Томас Хокънбери щеше да е щастлив. И поне щеше да свърши с ликуване.

Минута след тоя миг съвършенство тя опря кама в корема ми и попита.

— Кой си ти?

— Твоят… — започнах и млъкнах. Нещо в очите й ме накара да се откажа от лъжата, че съм Парис, преди да успея да я изрека.

— Ако кажеш, че си моят нов съпруг, ще трябва да забия тоя нож в червата ти — спокойно заяви тя. — Ако си бог, това няма да има значение. Обаче ако не си…

— Не съм — изпелтечих. Острието на камата бе достатъчно силно притиснато, за да пусне кръв от кожата ми. „Откъде се появи пък сега тоя нож?“ Дали го беше крила във възглавниците, докато се бяхме любили?