Дан Симънс - Олимп

Бързоногият мъжеубиец прегръща тялото на Пентезилея и повдига главата и раменете й на коляното си. Плаче при вида на стореното от самия него — пронизаната й гръд, раните, които вече са престанали да кървят. Преди пет минути Ахил е триумфирал в победата си, извикал е на умиращата царица: „Не знам какви богатства ти е обещал Приам, глупаво момиче, но ето наградата ти! Сега кучетата и лешоядите ще се нахранят с бялата ти плът“.

Ахил може само да плаче още по-мъчително при спомена за собствените си думи. Не е способен да откъсне очи от светлото й чело, от все още розовите й устни. Надигащият се морски вятър развява златните къдри на амазонката и Пелеевият син се взира в клепките й, чака ги да запърхат, да се повдигнат. Сълзите му капят по прашните й страни и чело и той бърше калта от лицето й с ръба на туниката си. Клепките й не запърхват. Очите й не се отварят. Копието му е пронизало тялото й и коня й, толкова свиреп е бил замахът му.

— Трябваше да се ожениш за нея, сине Пелеев, не да я убиваш.

Ахил вдига поглед през сълзи към високата фигура, застанала между него и слънцето.

— Богиньо Атина… — започва мъжеубиецът и се задавя от собствените си думи или от ридание. Знае, че Атина е най-големият му враг от всички богове, че преди осем месеца тъкмо тя се е явила в шатрата му и е убила най-скъпия му приятел Патрокъл, че тъкмо нея най-много е копнял да убие, докато се е сражавал с десетки други богове през последните месеци, но сега не намира гняв в сърцето си, а само бездънна скръб от смъртта на Пентезилея.

— Колко странно — казва богинята и се надвесва над него в златните си доспехи. Дългото й златно копие отразява светлината на ниското слънце. — Преди двайсет минути ти искаше… не, гореше от нетърпение да оставиш тялото й на птиците и псетата. Сега плачеш за нея.

— Когато я убих, не я обичах — успява да произнесе Ахил и избърсва калните следи от красивото лице на мъртвата амазонка.

— Да. И никога преди не си обичал така — съгласява се Атина Палада. — Никоя друга жена.

— Спал съм с много жени — отвръща Ахил, неспособен да откъсне очи от мъртвото лице на Пентезилея. — Отказах да се бия за Агамемнон заради любовта на Бризеида.

Атина се засмива.

— Бризеида ти беше робиня, сине Пелеев. Всички жени, с които си спал, включително майката на сина ти Пир, когото аргивците някой ден ще нарекат Неоптолем, ти бяха роби. Робини на твоето самолюбие. До днес никога не си обичал жена, бързоноги Ахиле.

Иска му се да се изправи и да се бие с богинята, в края на краищата тя е неговият най-голям враг, убийца на многообичния му Патрокъл, причината, поради която е повел своя народ на война срещу боговете, но установява, че не може да откъсне ръце от тялото на Пентезилея. Копието й не го е улучило, ала сърцето му въпреки това е пронизано. Никога, даже при смъртта на скъпия си приятел Патрокъл, мъжеубиецът не е изпитвал толкова ужасна скръб.

— Защо… сега? — изрича между риданията той. — Защо… нея?

— Богинята на любовта, вещицата Афродита те е омагьосала — казва Атина и заобикаля Пелеевия син, падналия кон и амазонката, за да може героят да я вижда, без да върти глава. — Афродита и оня кръвосмесител, нейният брат Арес, винаги са осуетявали намеренията ти, убивали са другарите ти и твоите играчки, Ахиле. Преди осем месеца тъкмо Афродита уби Патрокъл и отнесе тялото му.

— Не… аз бях там… видях…

— Видял си Афродита да приема моята форма — прекъсва го Атина Палада. — Съмняваш ли се, че ние боговете можем да приемаме каквато форма пожелаем? Да приема ли формата на мъртвата Пентезилея, за да задоволиш желанието си с живо, вместо с мъртво тяло?

Ахил я зяпва, ченето му увисва.

— Афродита… — след малко промълвява той, все едно изрича ужасно проклятие. — Ще я убия тая путка.

Атина се усмихва.

— И ще постъпиш достойно, макар и със закъснение, бързоноги мъжеубиецо. Ще ти дам нещо… — Тя му подава малък кинжал с инкрустирани скъпоценни камъни.

Все още прегърнал Пентезилея с дясната си ръка, Пелеевият син взема кинжала с лявата.

— Какво е това?

— Нож.

— Знам , че е нож — изсумтява той, без да проявява никакво уважение към богинята, третородна щерка на Зевс. — Защо ми е тая женска играчка, когато си имам меч и нож, в името на Хадес? Вземи си я.

— Тоя нож е различен — казва Палада. — Той може да убие бог.

— Посичал съм богове и с обикновения си меч.

— Посичал си ги, да — съгласява се богинята. — Обаче не си ги убивал. Тоя нож е същото за безсмъртната плът, каквото е обикновеният човешки меч за вас, жалките смъртни.