Дан Симънс - Олимп

Фърман, който обикновено пазеше амбулаторията и беше сиглирал повече книги по темата от Харман, вдигна глава — точеше трион и сатър, в случай че вземеха решение да отрежат ръката.

— Скоро трябва да решим — тихо каза Фърман и пак наведе глава над работата си.

Хана се обърна към Петър.

— Няколко пъти го чух да шепне, докато го носеше, но не чух какво каза. Успя ли да разбереш нещо?

— Не. Струва ми се, че беше на езика, на който говореше другият Одисей в торинската драма…

— Гръцки — подсказа му Харман.

— Няма значение. Единствената дума на английски, която успях да чуя, не беше важна.

— Коя беше? — настоя Хана.

— Сигурен съм, че спомена за някакви „ясли“. Мисля, че бълнуваше.

— Възможно е — каза Харман.

Петдесетина от четиристотинте обитатели на Ардис се хранеха в главната трапезария.

— Трябва да хапнеш нещо. — Харман докосна Ада по корема.

— Ти гладен ли си?

— Не. — Всъщност малко му се гадеше от болките в крака. Или от спомена за умиращия Никой…

— Хана много ще се разстрои.

Харман разсеяно кимна. Нещо гризеше подсъзнанието му и той се мъчеше да разбере какво.

Минаха през някогашната голяма бална зала, където продължаваха да работят десетки хора, приведени над дълги маси — монтираха бронзови върхове на дървени стрели, правеха копия и лъкове. Харман влезе в горещата пристройка на ковачницата, в която трима мъже и две жени ковяха бронзови мечове и ножове, заостряха върховете им и ги точеха с големи брусове. На сутринта в помещението щеше да е непоносимо задушно, защото щяха да донесат стопения метал от поредното леене. Харман спря и опипа острието и ръкохватката на един почти готов меч. Оставаше да увият дръжката с кожа.

„Толкова е примитивен — помисли си той. — Толкова невъобразимо примитивен в сравнение с майсторската художествена изработка не само на меча на Цирцея, откъдето и да идва той, но и с оръжията от някогашната торинска драма. И колко жалко, че първите технически средства, които ние, старостилните човеци, изливаме и изковаваме след повече от две хилядолетия, са тия примитивни оръжия… чието време отново е настъпило“.

Докато излизаха, дотича Реман.

— Какво има? — попита Ада.

— Войникси — отвърна той. Беше застъпил на пост след изпълнението на задълженията си в кухнята. Целият бе мокър от дъжда, който валеше от залез-слънце. — Много. Повече, отколкото съм виждал някога накуп.

— Излязоха ли вече от гората? — попита Харман.

— Събират се сред дърветата. Обаче са десетки.

В тоя момент от укрепленията във всички краища на палисадата забиха камбани. Ако войниксите наистина нападнеха, щяха да затръбят рогове.

Трапезарията се изпразни — всички грабнаха палтата и оръжията си и тичешком се пръснаха по бойните си постове на стените, по прозорците, в двора и на входовете, верандите и балконите на самата къща.

Харман не помръдваше — тичащите хора течаха около него като река.

— Харман? — прошепна Ада.

Той се обърна срещу течението и я поведе обратно към амбулаторията, където умираше Никой. Хана беше облякла горната си дреха и стискаше копие, но сякаш не можеше да се откъсне от гърка. Петър тъкмо излизаше, ала се върна и застана с Харман и Ада до окървавеното легло на стареца.

— Одисей е говорел за Голдън Гейт — промълви Харман. — За яслите на Голдън Гейт.

Навън затръбиха роговете.

Деймън знаеше, че трябва веднага да се прехвърли по факса в Ардис, за да съобщи за видяното, въпреки че щеше да му се наложи да върви близо два километра от оградения с палисада факс възел до имението по тъмно, ала не можеше. Колкото и да беше важна вестта за дупката в небето, не бе готов да се върне.

Прехвърли се в един по-рано неизвестен възел, който беше открил преди половин година по време на обхождането и картографирането на четиристотин и деветте известни факс възела в търсене на оцелели след Падането. Бе горещо и светло. Павилионът се намираше на хълмче сред палми — листата им се поклащаха на слабия морски ветрец. Точно под хълма започваше плажът — бял полумесец, извит около лагуна с толкова бистра вода, че се виждаше пясъчното дъно на дванайсетина метра, където започваше рифът. Нямаше хора, нито старостилни, нито постчовеци, макар Деймън да беше намерил обрасли руини на град отпреди последния факс от северната страна на плажа.

Десетината пъти, когато бе идвал тук да поседи и да поразмишлява, не беше виждал войникси. Веднъж някакъв грамаден безног гущер с плавници изплува от вълните зад рифа и после с грохот се хвърли обратно във водата с десетметрова акула в устата, но освен това смущаващо чудовище, не бе мяркал нищо опасно.