Дан Симънс - Олимп

„Защо не отговарят?“ Той пак задърпа въжето на камбаната, изчака две минути, после още три.

От юг чу дращене — приближаваше се към широкия булевард.

„Няма време“. Деймън излезе в средата на улицата и се вторачи нагоре. Мълниите осветяваха черните бъкивъглеродни трегери и лъскавите бамбукови стени над старата еспланада. Зад няколко прозореца светеха фенери. Сигналните огньове, които Гоман поддържаше на терасата на майка му, бяха запалени.

Драскането се разнесе от север.

— По дяволите — изруга Деймън. Беше време да отведе майка си оттук. Ако Гоман и приятелчетата му се опитаха да му попречат да я вземе в Ардис Хол, щеше да ги изхвърли до един през перилата на терасата в кратера. Младият мъж вдигна предпазителя на арбалета, за да не изстреля неволно двете стрели, влезе в сградата и се заизкачва по тъмното стълбище.

Когато стигна до еспланадата, вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Няколкото пъти, когато бе идвал в кратера Париж през последните месеци — винаги по светло, — тук пазеха часови с примитивни копия и ардиски лъкове. Ала тая вечер нямаше никого.

„Нима нощем не охраняват еспланадата?“ Не, това беше нелепо, войниксите бяха най-активни по тъмно. А и при последното си посещение преди повече от месец бе чул, че часовите се сменят през нощта. Дори веднъж беше стоял на пост от два до шест сутринта, преди да се прехвърли по факса в Ардис, уморен и със зачервени очи.

Поне стълбището над еспланадата беше открито от двете страни и светкавиците му показваха следващите стъпала или площадка, преди да спринтира нагоре или да прекоси някое тъмно пространство. Носеше арбалета вдигнат и държеше показалеца си на предпазителя.

Още преди да излезе на първия жилищен етаж, където се намираше апартаментът на майка му, знаеше какво ще завари.

Сигналните огньове в металните варели на терасата откъм града догаряха. По бамбуковия под имаше кръв, както и по стените и от долната страна на стрехите. Вратата на първия апартамент беше отворена.

Вътре навсякъде имаше кръв. Деймън не можеше да повярва, че в телата на стотината обитатели на общността е имало толкова много кръв. Забеляза безброй признаци за паника — припряно барикадирани врати, след което вратите и барикадите бяха разбити, кървави стъпки по тераси и стълбища, дрипи от спално бельо, разхвърляни тук-там, ала не и следи от истинска съпротива. В дървените греди не бяха забити окървавени стрели и копия, пропуснали целта си. По нищо не личеше да са били използвани оръжия.

Нямаше трупове.

Претърси още три апартамента, преди да събере смелост, за да влезе в жилището на майка си. Във всеки откри кръв, строшени мебели, разкъсани възглавници, раздрани стенни килими, прекатурени маси, пръсната дреб, кръв по бяла перушина и светъл дунапрен, ала не и трупове.

Вратата на майка му беше заключена. След Падането някогашните електронни ключалки бяха престанали да действат, но Гоман бе монтирал обикновено резе и верига, които според Деймън бяха прекалено първобитни. Сега имаше възможност да го потвърди. След няколко тихи почуквания, които останаха без отговор, той три пъти силно ритна вратата и тя се разцепи и излезе от касата. Деймън се вмъкна в мрака, вдигнал арбалета.

В коридора миришеше на кръв. В задните стаи откъм кратера беше по-светло, но не и във вестибюла, коридора и преддверието. Деймън пристъпваше колкото може по-тихо, стомахът му се свиваше от вонята на кръв и джапането в невидимите локви. Виждаше достатъчно, колкото да се увери, че никой не го дебне и че по пода няма трупове.

— Майко! — Собственият му вик го сепна. Извика пак. — Майко! Гоман? Тук ли сте?

Вятърът разлюля камбанките на терасата и въпреки че кратерът и градът зад него тънеха в почти пълен мрак, светкавиците осветяваха главната дневна. Сините и зелени копринени пана на южната стена, които никога не бе харесвал, ала с които беше свикнал, бяха осеяни с червено-кафяви ивици и петна. Столът от гофрирана хартия, на който обичаше да седи, бе на парчета. Нямаше тела.

Кървавите дири, следи и петна идваха от терасата и водеха от общата дневна към трапезарията с любимата на Марина голяма маса. Деймън изчака следващия проблясък на светкавица — бурята се беше отдалечила на изток и между всяка светкавица и гръмотевица имаше по няколко секунди, — след което отново вдигна арбалета и влезе в просторното помещение.

Три последователни светкавици му показаха стаята и всичко вътре. Нямаше трупове в буквалния смисъл на думата. Ала върху шестметровата махагонова маса на майка му се издигаше пирамида от черепи — стигаше почти до тавана, на два метра над главата на Деймън. Зяпаха го десетки празни очни орбити. Белотата на костите бе като ретинен послеобраз между светкавиците.