Дан Симънс - Олимп

Харман се огледа. Не позна Петър. Не можеше да си поеме дъх. Чуваше ужасен шум. След миг разбра, че това е собственото му тежко дишане.

Беше адски тъмно. Облаците бяха скрили пръстените и под дърветата наистина бе адски тъмно. А в сенките можеше да се крият още войникси, готови да се нахвърлят върху тях.

Хана вдигна фенера.

Във внезапно очерталия се светъл кръг не се виждаха други войникси. Падналите бяха престанали да потреперват. Одисей лежеше под едно от чудовищата.

— Одисее! — Младата жена скочи към гърка и изрита трупа на войникса настрани.

Петър коленичи до падналия Одисей. Харман закуцука към тях колкото можеше по-бързо, като се подпираше на копието си. Дълбоките драскотини по гърба и краката вече започваха да го болят.

— О! — възкликна Хана. Държеше фенера над Одисей. Ръката й трепереше. — О…

Доспехите на Одисей-Никой бяха смъкнати, кожените ремъци бяха прерязани. Широките му гърди бяха насечени като дантела от дълбоки рани. Част от лявото му ухо и парче от кожата на черепа му липсваха.

Ала именно дясната му ръка накара Харман да ахне.

В отчаяния си опит да принудят Одисей да пусне меча на Цирцея войниксите бяха накълцали ръката му и почти я бяха отсекли. Кръв и разкъсана плът лъщяха под ярката светлина на фенера, виждаше се бялата кост.

— Божичко! — промълви Харман. През осемте месеца след Падането никой нито в Ардис Хол, нито в никоя от общностите на оцелелите, за която бе чувал, не беше оставал жив след такава рана.

Хана бе притиснала длан към окървавените гърди на Одисей.

— Не усещам туптенето на сърцето му — почти спокойно каза тя. Само безумните й бели очи на светлината на фенера показваха, че спокойствието й е измамно. — Не усещам сърцето му.

— Качете го в дрошката… — започна Харман. Гадеше му се.

— Майната й на дрошката — изсумтя Петър и завъртя дръжката на меча на Цирцея. Вибрациите спряха и острието отново стана видимо. Младежът подаде оръжието на Харман, после му тикна в ръцете и иглената пушка и два пълнителя, приклекна, вдигна изпадналия в безсъзнание или мъртъв Одисей на рамо и се изправи. — Ти ще водиш с фенера, Хана. Зареди си арбалета. Харман, ти ще ни пазиш гърба с пушката. Стреляй по всичко, което ти се стори опасно. — И закрачи тежко към Ардис Хол — по ирония на съдбата приличаше на самия Одисей, когато се прибираше с убит елен.

Харман кимна тъпо, хвърли копието, затъкна меча на Цирцея в колана си, вдигна иглената пушка и тръгна след Хана и Петър. И след Одисей.

Деймън се прехвърли по факса в кратера Париж. Искаше му се да бе пристигнал по светло. Или поне да беше изчакал, та Харман или някой друг да го придружи.

Когато стигна до палисадата на факс павилиона на километър и половина от Ардис Хол, наближаваше пет и светлината гаснеше. Сега беше един през нощта, съвсем тъмно, и в кратера Париж валеше проливен дъжд. Прехвърли се в най-близкия възел до апартамента на майка си, факс павилион, незнайно защо наречен Хотел на инвалидите, и мина през факс портала с вдигнат арбалет, готов за стрелба. Заради водата, която се лееше от покрива на павилиона, все едно виждаше града през завеса или водопад.

Досадно. Оцелелите в кратера Париж не охраняваха факс възлите. По примера на Ардис, около една трета от общностите на оцелелите бяха оградили със стени факс павилионите и поддържаха денонощна охрана, ала тукашните жители просто отказваха да го направят. Никой не знаеше дали войниксите се прехвърлят по факса от място на място — изглежда, навсякъде имаше достатъчно много и без да се налага да го правят — но човеците никога нямаше да узнаят дали други места като кратера Париж също не наблюдават възлите си.

Естествено в Ардис охраната беше започнала не като опит за възпиране на прехвърлянето на войникси по факса, а като начин за ограничаване броя на бежанците, изсипващи се там след Падането. Първата реакция след гибелта на слугите и прекъсването на електрическата енергия се изразяваше в бягство към центровете, гарантиращи безопасност и храна, затова през ония първи седмици и месеци десетки хиляди почти наслуки се прехвърляха по факса, обикаляха петдесетина места по планетата в рамките на дванайсет часа, омитаха хранителните припаси и си отиваха. По онова време малко имения имаха собствени хранителни запаси и никое не осигуряваше пълна безопасност. Ардис бе една от първите колонии, в които оцелелите се въоръжиха, и първата, която започна да отпраща обезумелите от страх бежанци, освен ако не притежават някакви необходими умения. Но почти никой нямаше никакви важни способности след повече от хиляда и четиристотинте години на „гадна елойска безполезност“, както казваше Сави.