Дан Симънс - Олимп

Месец след Падането и първоначалния смут на заседанията на Съвета на Ардис Харман настоя да изкупят своя егоизъм, като пратят по факса представители във всички други общности, за да ги съветват как да обработват земята, да повишат безопасността, да им демонстрират как се колят месодайни животни и — щом Харман откри сиглочетящата функция — да провеждат семинари, обучаващи пръснатите оцелели човеци как да извличат жизненоважна информация от старите книги. Ардис също разменяше оръжие и разпространяваше планове за изработка на арбалети, стрели, лъкове, копия, ножове. За щастие повечето старостилни човеци в продължение на половин двайсетилетка бяха използвали торински савани за забавление и познаваха всичко с по-малка сложност от арбалет. Накрая Харман прати жители на Ардис във всичките над триста възела и поиска помощта на всички оцелели за откриване на легендарните роботизирани фабрики и разпределители. Показваше една от няколкото пушки, които беше донесъл от второто си посещение в музея на Голдън Гейт при Мачу Пикчу, и обясняваше, че ако искат да победят войниксите, човешките общности имат нужда от хиляди такива оръжия.

Сега, вторачен в мрака през дъжда, Деймън проумя, че е трудно да се охраняват всички местни факс възли. Допреди осем месеца кратерът Париж бе един от най-големите градове на планетата, с двайсет и пет хиляди жители и дванайсет функциониращи факс портали. Ако можеше да се вярва на майчините му приятели, сега там бяха останали по-малко от три хиляди души. Войниксите вилнеели по улиците и претърсвали старите надлези и жилищни небостъргачи, когато им скимне. Отдавна трябваше да измъкне майка си оттук. Единствено ненарушаваният през целия му живот — почти две двайсетилетки — навик да изпълнява всяко желание и прищявка на майка си го беше накарал да отстъпи пред наслояването й да остане в дома си.

И все пак тук изглеждаше сравнително безопасно. Имаше над сто оцелели, главно мъже, и те бяха укрепили жилищния небостъргач в западната част на кратера, където се намираше разкошният апартамент на Марина. Имаха вода от дъждовните колектори на всеки покрив, а в кратера Париж валеше почти непрекъснато. Снабдяваха се с храна от градините на терасите и от добитъка, който бяха докарали от старите ферми на войниксите и който сега отглеждаха в обори по моравите из кратера. Всяка сряда в близкия Шанз Одисе имаше пазар, където се срещаха хора от всички лагери в западен Париж, за да разменят храна, дрехи и други жизненонеобходими стоки. Даже имаха вино, което им пращаха по факса далечни общности във винарски имения. Имаха оръжие, включително арбалети, купени от Ардис Хол, няколко иглени пушки и енергиен прожектор, който един от мъжете беше донесъл от изоставен подземен музей, открит от някого след Падането. Колкото и да бе удивително, енергийното оръжие работеше.

Ала Деймън знаеше, че Марина всъщност е останала в кратера Париж заради онова дърто копеле Гоман, главния й любовник от почти цяла двайсетилетка. Младият мъж никога не го беше харесвал.

Кратерът Париж бе известен като „градът на светлината“ и Деймън, който беше израснал в него, познаваше летящите осветителни глобуси на всяка улица и булевард, небостъргачите, осветени от електрически светлини, хилядите фенери и светещата тристаметрова постройка, която символизираше града и се извисяваше над всичко — ала сега осветителните глобуси бяха тъмни или скрити зад разбитите прозорци и Огромната блудница тънеше в мрак за пръв път от над две хиляди години. Докато тичаше, той вдигна поглед към нея, ала главата и гърдите й, обикновено пълни с клокочеща фотолуминесцентна червена течност, бяха невидими на фона на или може би в черните буреносни облаци, а прочутите бедра и задник се бяха превърнали в черно арматурно желязо, привличащо мълниите, които разцепваха небето над града.

Всъщност тъкмо мълниите му помогнаха да мине по трите дълги преки от факс възела при Хотела на инвалидите до жилищния небостъргач на Марина. Вдигнал качулката на анорака си, за да получи поне илюзия, че е сух под проливния дъжд, Деймън изчакваше на всяко кръстовище с вдигнат арбалет и се втурваше през откритите участъци, когато светкавиците осветяваха входовете и арките и се уверяваше, че няма войникси. Докато чакаше в павилиона, опита близката и далечната мрежа, но и двете бяха изключени. Това беше добре, тъй като войниксите напоследък ги използваха, за да откриват човеци. Нямаше нужда да отваря търсещата функция — в края на краищата това бе неговият дом, въпреки че оня хитрец Гоман беше узурпирал мястото до майка му.