Дан Симънс - Олимп

Той се приближи към пирамидата. Навсякъде в стаята имаше кръв, освен на масата, която беше абсолютно чиста. Пред пирамидата ухилени зяпнали черепи имаше стар торински саван — извезаните му вериги бяха на равнището на най-горния череп.

Деймън се качи на стола, на който винаги седеше в трапезарията, стъпи на масата и се изправи срещу най-горния череп. На белезникавата светлина на отдалечаващите се светкавици видя, че всички други черепи са чисто бели. Но най-горният не беше. Бяха останали — о, толкова преднамерено оставени — няколко кичура къдрава червена коса.

Неговата коса беше червеникава. Косата на майка му беше червена.

Деймън скочи от масата, отвори вратата, олюля се, излезе на терасата и повърна през парапета в червеното магмено око на вулкана. Отново повърна, после пак и още няколко пъти, въпреки че в стомаха му не бе останало нищо. Накрая се обърна, пусна тежкия арбалет, изплакна лицето и устата си с вода от медния леген, който майка му оставяше да виси на декоративни вериги като птича ваничка, и се свлече на пода с гръб към парапета, вторачен в отворената плъзгаща се врата на трапезарията.

Светкавиците ставаха по-бледи и не бяха толкова чести, но червеното сияние на кратера осветяваше заоблените тилове на безброй черепи. И червената коса на най-горния.

Преди девет месеца щеше да се разплаче като трийсет и седем годишно дете, каквото си беше. Сега, въпреки че му се повдигаше и някакво черно чувство се свиваше като юмрук в гърдите му, се опита да разсъждава хладнокръвно.

Не се съмняваше кой или какво е извършило всичко това. Войниксите не ядяха, нито отнасяха телата на своите жертви. Това нямаше нищо общо с тяхното безсмислено насилие. Това беше послание за Деймън и само едно същество в цялото мрачно творение можеше да му го е пратило. Всички в тоя жилищен небостъргач бяха убити и разфасовани като риба, а черепите им бяха подредени като бели кокосови орехи, само за да бъде пратено това послание. И ако се съдеше по пресния мирис на кръв, това се бе случило само преди няколко часа, а може би още по-скоро.

Деймън остави арбалета на пода, коленичи, после се изправи. Върна се в трапезарията, заобиколи дългата маса и накрая се качи, за да свали черепа на майка си. Ръцете му трепереха. Не му се плачеше.

Хората едва неотдавна се бяха научили да погребват мъртъвците. През последните осем месеца в Ардис бяха умрели седем души, шестима, убити от войникси, и една млада жена — от някаква тайнствена болест, отнесла я само за една трескава нощ. Деймън не знаеше, че старостилните човеци могат да се заразяват и умират.

„Да я взема ли? Да я погреба до стената, където по наставлението на Никой и Харман направихме гробище за мъртвите?“

Не. Марина винаги бе обичала своя дом в кратера Париж повече от всяко друго място в света на прехвърлянето по факса.

„Но не мога да я оставя тук при другите черепи — помисли си Деймън, заливан от вълна след вълна неописуеми чувства. — Някой от тях е на оня мръсник Гоман“.

Изнесе черепа на терасата. Дъждът бе станал по-силен, вятърът беше стихнал и младият мъж дълго стоя до перилата: капките шибаха лицето му и миеха черепа. Накрая той го пусна в пропастта и проследи с поглед падането му в червеното око, докато бялата точица не изчезна.

Вдигна арбалета и понечи да си тръгне — обратно през трапезарията, общата дневна и вътрешния коридор — и спря.

Не беше шум. Плющенето на дъжда бе толкова силно, че нямаше да чуе и алозаври, даже да бяха на три метра зад него. Беше забравил нещо. „Какво?“

Върна се в трапезарията, като се опитваше да избягва обвинителните погледи на десетките черепи — „Какво можех да направя?“, безмълвно ги попита. „Да умреш с нас“, безмълвно отвърнаха те — и вдигна торинския саван.

Беше оставен тук с някаква цел. Само той и масата в целия жилищен комплекс не бяха оплескани с кръв. Деймън напъха парчето плат в страничния джоб на анорака си и излезе от апартамента.

Стълбището до еспланадата беше тъмно. Още по-тъмно бе закритото стълбище петнайсет етажа под нея. Деймън даже не вдигна арбалета. Ако го дебнеха, така да бъде. Щеше да е борба със зъби, нокти и гняв.

Нищо не го дебнеше.

Докато вървеше отпуснато по средата на булеварда към факс павилиона на Хотела на инвалидите, чу зад себе си пращене и трясък.

Обърна се, приклекна на едно коляно и опря тежкото оръжие на рамото си. Звукът не идваше от безшумни ципести крака с жълти нокти.

Вдигна глава и зяпна. Откъм кратера, някъде между него и жилищния небостъргач на майка му, се беше появило нещо въртящо се. Силуетът се намираше на неколкостотин метра и бързо се въртеше. Около него пращеше нещо като светкавица, корона от електрически тръни и случайни светлинни лъчи, излизащи от сферата. Влажният въздух се изпълни с тътен, от който настилката завибрира. В сферата се движеха фрактални фигури, после тя се превърна в кръг, кръгът се снижи и срути една сграда, докато се спускаше на земята и отчасти потъваше в нея.