Дан Симънс - Олимп

В някои от запуснатите вътрешни дворове имаше изоставени олтари. Докато тичаше покрай тези жалки свидетелства за настаналото отчаяние, Деймън мяркаше статуи, грубо изработени от папиемаше — богини в разкошни одежди, голи стрелци, брадати патриарси. Олтарите бяха издигнати в чест на олимпийските богове от торинската драма, Атина, Аполон, Зевс и другите, и това безумно желание да ги умилостивят се бе проявило още преди Падането и в кратера Париж, и в другите общности на континента, който Харман, Деймън и другите читатели в Ардис Хол днес познаваха като Европа.

Книжните изображения се бяха стопили под постоянния дъжд и отново изоставените богове на брулените от вятъра олтари приличаха на гърбави чудовища от някакъв друг свят. „Така по̀ бива, отколкото да почитат торинските богове“ — помисли си Деймън. Бе ходил на Просперовия остров на е-пръстена и беше чул за Тишината. Самият Калибан се бе хвалил на тримата си пленници с могъществото на своя бог, многоръкия Сетебос, преди да убие Сави и да я замъкне в тресавището на канализацията.

Чу дращенето, когато беше само на половин пряка от небостъргача на майка си. Спотаи се в мрака на един вход, свали предпазителя на арбалета — едно от най-новите оръжия, което изстрелваше по две стрели едновременно — и го опря до рамото си.

В светлината на светкавиците видя шестима войникси — само на половин пряка. Движеха се на запад. Не вървяха, а тичаха по стените на старите каменни сгради като метални хлебарки, намираха опора с остриетата на пръстите и шиповете на краката си. За пръв път бе видял войникси да се придвижват така преди девет месеца в Ерусалим.

Вече знаеше, че тия създания имат инфрачервено зрение и че мракът няма да го скрие, но те бързаха в противоположната посока на небостъргача на Марина и през трите секунди, докато изчезнаха, нито едно от тях не насочи сензорите на гърдите си към него.

Деймън с бясно разтуптяно сърце пробяга последните сто метра до блока на майка си, който се издигаше до западната стена на кратера. Ръчно задействаният асансьорен кош не беше на равнището на улицата естествено — едва го различаваше някъде на двайсет и петия етаж, където започваха жилищните комплекси над някогашната търговска еспланада. От коша висеше въже с камбана, за да известява местните за идването на гост. Деймън го дърпа цяла минута, но горе не светна лампа, нито някой му отговори с дърпане на въжето.

Все още задъхан от тичането, той се вторачи в дъжда и се замисли дали да не се върне в Хотела на инвалидите. Очакваше го изкачване на двайсет и пет етажа, и то през повечето време по старото тъмно стълбище, без абсолютно никаква гаранция, че някъде не дебнат войникси.

Много от бившите факсвъзелни общности в древните градове или високи блокове трябваше да ги напуснат след Падането. Без електричество — старостилните човеци дори не знаеха къде се генерира и как се разпространява енергията — асансьорните шахти и ескалатори бяха спрели да работят. Никой не искаше да се качва и слиза седемдесет и пет метра — или много повече в някои общности като Уланбат, с неговите двестаетажни Небесни кръгове — всеки път, щом се наложи да потърси храна и вода. Но колкото и да беше удивително, в Уланбат все още живееха хора, въпреки че небостъргачът се издигаше в пустиня, в която не можеше да се отглежда храна и нямаше годен за ядене дивеч. Тайната се криеше във факс възлите, разположени на всеки шест етажа. Стига другите общности да продължаваха да разменят храна за прекрасните дрехи, с които винаги се бе славил Уланбат и с каквито разполагаше в изобилие, след като една трета от местното население беше избита от войниксите, преди да се научат да барикадират по-горните етажи, Небесните кръгове щяха да просъществуват.

В небостъргача на Марина нямаше факс възли, ала оцелелите бяха проявили смайваща находчивост и бяха приспособили един малък външен служебен асансьор — бяха свързали кабелите със система от колела и лостове, така че до трима души можеха да се издигнат от улицата с нещо като кош. Той стигаше само до еспланадата, но това правеше последните пет етажа по-лесни за изкачване. Този начин не вършеше работа за често сноване нагоре-надолу — а и на човек му настръхваше косата от самото пътуване, изпълнено със стряскащи раздрусвания и сегиз-тогиз силно накланяне — обаче стотината обитатели на блока повече или по-малко се бяха отдръпнали от повърхността и разчитаха на терасните си градини и водните си колектори, два пъти седмично пращаха свои представители на пазар и почти нямаха други сношения със света.