Дан Симънс - Олимп

От кръга бликна слънчева светлина, ала не такава, каквато се виждаше от земята. Спря да се снижава едва когато една четвърт от него се вклини в повърхността като някакъв великански портал. Беше само на две преки от Деймън и изпълваше хоризонта на изток. Въздухът с вой и почти ураганна скорост се понесе към него и едва не го събори.

През все още вибриращия три четвърти кръг се виждаше свят, в който бе ден — свят с топло, спокойно плискащо синьо море, червена пръст, скали и планина… не, вулкан, издигащ се на невероятна височина пред възсинкаво небе. От това топло море изплува нещо огромно, розово, сиво и влажно и сякаш се затътри към отворената дупка върху бързи като на стоножка крака — приличаха на гигантски длани. После въздухът пред него се изпълни с останки и прах — ветровете бушуваха, смесваха се и взаимно се поглъщаха.

Деймън остана още цяла минута, втренчен в праха, заслонил очите си с ръка от разсеяните, ала въпреки това ослепителни слънчеви лъчи, струящи от дупката. Сградите в кратера Париж на запад от нея и железните бедра и празният търбух на Огромната блудница заблестяха на студената неземна светлина, после изчезнаха в прашния облак, който бълваше от дупката. Другите райони на града бяха невидими и мокри под покрова на нощта.

И тогава от улиците на север и юг се разнесе дращенето на войниксите, настойчиво и многокрако.

Двама войникси изхвърчаха от един тъмен вход на булеварда и се втурнаха към Деймън на четири крака, като тракаха със смъртоносните си остриета.

Той се прицели, изстреля първата стрела в кожената качулка на задния войникс, който падна, и после втората — в гърдите на предния. Съществото се свлече на земята, но продължи да се влачи напред.

Деймън извади още две железни стрели от преметнатата през рамото му торба, презареди и ги изстреля в гърбицата — нервния център на войникса — от три метра. Съществото се отпусна неподвижно.

От запад и юг отново се чу дращене. Червеникавото сияние от дупката осветяваше всичко. Мракът вече не бе съюзник на Деймън. Нещо ревеше от прашния облак, звук, какъвто младият мъж никога не беше чувал, гърлен и зловещ, непонятно ръмжене, напомнящо някакъв ужасен език, обърнат наопаки.

Без да бърза и да изпада в паника, той отново презареди, хвърли поглед през рамо към червената планина, виждаща се през дупката в небето, и хукна на запад към Хотела на инвалидите.

Никой умираше.

Харман влизаше и излизаше от стаичката на първия етаж в Ардис Хол, която бяха превърнали в импровизирана и почти безполезна амбулатория. Вътре имаше книги, от които можеха да сиглират анатомични схеми и напътствия за елементарни операции, наместване на счупени кости и прочее, ала никой друг освен Никой не можеше да се справя със сериозни рани. Двама от погребаните в новото гробище до североизточния ъгъл на палисадата бяха умрели мъчително в същата тая амбулатория.

Ада не се отделяше от Харман още откакто преди повече от час той влезе със залитане през северната порта, често го докосваше по лакътя или стискаше ръката му, сякаш за да се увери, че наистина е при нея. Раните му бяха обработени на леглото до Никой — дълбоки драскотини, които трябваше да се зашият, след като приложиха болезнените антисептици, с които разполагаха, включително чист спирт. Но ужасните рани по ръката и главата на изпадналия в безсъзнание грък бяха прекалено тежки, за да се повлияят от тия недостатъчни мерки. Бяха го почистили, доколкото можеха, зашиха го, обработиха с антисептици откритите рани — Никой не дойде на себе си дори когато изливаха върху тях спирт, — но ръката му беше смазана и се държеше само на няколко дрипави сухожилия. Бяха сложили шина и бяха бинтовали ръката, но бинтовете вече бяха подгизнали от кръв.

— Той ще умре, нали? — попита Хана, която не бе излязла от амбулаторията даже за да преоблече окървавените си дрехи. Бяха обработили раните на лявото й рамо и тя не откъсваше поглед от Никой.

— Да — каза Петър. — Няма да оцелее.

— Защо още е в безсъзнание? — попита младата жена.

— Мисля, че това е резултат от мозъчното сътресение, което е получил, а не от раните — отвърна Харман. Искаше му се да ругае — как така, след като е сиглирал сто тома по невроанатомия, човек не може да се научи да отваря череп, за да облекчи мозъчното налягане! Ако опитаха да го направят с примитивните си инструменти и почти нулев опит като хирурзи, Никой със сигурност щеше да умре по-рано, отколкото ако оставеха нещата на природата. Така или иначе, Никой-Одисей щеше да си отиде.