Дан Симънс - Олимп

„Откъде знаеш?“

Знаеше.

„Как е възможно едно същество, по-дребно от войникс, да убие стотината оцелели в кратера Париж, повечето от които мъже?“

Калибан можеше да е използвал клонингите от Средиземноморския басейн, калибаните, създадени преди векове от Просперо, за да държат на разстояние войниксите на Сетебос, но Деймън подозираше, че чудовището не е постъпило така. Подозираше, че Калибан сам е убил майка му и всички други. „Праща ми послание“.

„Ако Калибан иска да ти прати послание, защо не е дошъл в Ардис Хол, за да избие всички ни, като запази теб за накрая?“

Сериозен въпрос. Струваше му се, че знае отговора. Беше виждал Калибан да си играе с безоки гущери — хващаше ги в зловонните вирове на своите отходни езера под орбиталния град, — да си играе с тях и да ги измъчва, преди да ги погълне цели. Бе го виждал също да си играе с него, Харман и Сави, да ги измъчва, преди да се хвърли с мълниеносна бързина, за да прехапе шията на старицата и да я завлече под водата. „С мен си играят. С всички ни си играят“.

„Какво видя да влиза през дупката над кратера Париж?“

Също сериозен въпрос. Какво всъщност бе видял? Беше прашно, ураганните ветрове носеха във въздуха какво ли не и светлината от дупката го заслепяваше. „Грамаден слузест мозък, който се придвижваше на ръце“. Представяше си реакцията на другите в Ардис Хол — и в която и да било общност на оцелели, — когато им дадеше тоя отговор.

Ала Харман нямаше да му се присмее. Харман беше присъствал, когато Калибан бе бръщолевил и съскал странната си тирада към и за своя бог-отец Сетебос. „Сетебос, Сетебос и Сетебос! — беше извикало чудовището. — Луната Той студена обитава. — И после: — Ала Сетебос, многоръкият като сепия, сътворявайки Се, убоял Се е от туй, що сторил е, поглежда Той нагоре и вижда, че не може да се възвиси до туй, що мирно и щастливо е в живота, и този свят-играчка сътворява, подражавайки на Ония хубави неща“.

По-късно Деймън и Харман бяха решили, че „този свят-играчка“ е орбиталният остров на Просперо, но сега младият мъж мислеше за Калибановия бог Сетебос, „многоръкия като сепия“.

„Колко голямо беше онова същество, което видя да минава през дупката?“

Колко голямо наистина? В сравнение с него по-малките сгради изглеждаха миниатюрни. Но светлината, вятърът, планината, сияеща зад тътрещото се същество… Деймън нямаше представа колко е било голямо.

„Трябва да се върна“.

— Исусе Христе — изпъшка той. Вече знаеше, че тия казвани с лека ръка думи, които мнозина използваха от детството си, се отнасят за някакъв забравен бог от Изгубената ера. — Исусе Христе. — Тая вечер не му се връщаше в кратера Париж. Искаше да остане на плажа, тук беше топло, светло и спокойно.

„Какво направи великанската сепия, когато влезе в кратера Париж? На среща с Калибан ли идваше?“

Трябваше да се върне, за да разузнае, преди да се прехвърли по факса в Ардис. Ала не точно сега. Не в тоя момент.

Главата го болеше от шиповете на мъчителната скръб зад очите му. Проклетото слънце грееше прекалено силно. Първо покри очи с лявата си длан — розова светлина, пак прекалено остра — после вдигна торинския саван и го постави върху лицето си, както бе правил много пъти. Никога не се беше увличал особено по торинската драма — съблазняването на млади жени и колекционирането на пеперуди бяха единствените му интереси в живота, — ала неведнъж бе лягал под савана от скука или любопитство. Просто по навик — знаеше, че всички савани са мъртви като слугите и електричеството — той намести извезаните микровериги в средата на челото си.

Образите, гласовете и физическите усещания потекоха.

Ахил коленичи до трупа на амазонката Пентезилея. Дупката се е затворила — червеният Марс се простира на изток и юг по крайбрежието на Тетида. Няма и следа от Илион и Земята — и повечето вождове, които са се сражавали срещу амазонките заедно с Ахил, са избягали през нея във времето. Няма ги Големия и Малкия Аякс, Диомед, Идоменей, Стихий, Стенел, Евриал, Тевкър, изчезнал е даже Одисей. Някои ахейци — Евхенор, Протесилай и неговият приятел Подаркес, Менип — лежат мъртви сред труповете на победените амазонки. В смута и паниката около затварянето на Дупката даже мирмидонците, най-верните хора на Ахил, са избягали заедно с другите, сигурни, че техният герой, Пелеевият син, е с тях.

Ахил е сам с мъртвата. Марсианският вятър духа от стръмните склонове в подножието на Олимп и вие сред пръснатите кухи доспехи, развява окървавените знамена по копията, приковаващи убитите към червената земя.