Дан Симънс - Олимп

— Така няма ли да унищожа собственото ти безсмъртие, богиньо? — пита Ахил.

— Това е моя грижа, сине Пелеев — успокоява го Атина, протяга ръце с длани надолу и по окървавеното, пронизано тяло на Пентезилея потича златиста амброзия. — Върви сега. Аз трябва да се върна към своите войни. Въпросът за Илион скоро ще се реши. Твоята съдба ще се определи там, на Олимп. — И посочва планината, издигаща се безкрайно над тях.

— Предизвикваш ме така, като че ли притежавам божествено могъщество, Атино — промълвява Ахил.

— Ти винаги си притежавал могъщество на бог, сине Пелеев — казва богинята, вдига ръка, благославя го и се телепортира. Въздухът с тиха гръмотевица запълва вакуума.

Мъжеубиецът оставя тялото на Пентезилея при другите трупове и го увива в чист бял плат, взет от бойната му шатра. После намира щита, копието, шлема си, торбата с хляб и меховете с вино, които преди много часове е носил. Накрая, след като грижливо се е снаряжил, прикляка, вдига мъртвата амазонка и се запътва към Олимп.

— Мама му стара — изругава Деймън и смъква торинския саван от лицето си. Изтекли са дълги минути. Той проверява близката мрежа — наоколо няма войникси. Можели са да го обезкостят като риба, докато е лежал под торинската магия. — Мама му стара — повтаря младият мъж.

Не получава друг отговор освен тихото плискане на вълните.

— Кое е по-важно? — измърморва той. — Колкото може по-бързо да занеса тоя работещ торински саван в Ардис и да измисля защо ми го е оставил Калибан или неговият господар? Или да се върна в кратера Париж, за да видя какво е намислил многоръкият като сепия?

Деймън седи, без да помръдне, цяла минута. После навлича дрехите си, напъхва торинския саван в раницата си, затъква меча в пояса си, вдига арбалета и с усилие тръгва нагоре по склона към очакващия го факс павилион.

Ада се събуди в мрака и видя в стаята си трима войникси. Единият държеше отсечената глава на Харман в дългите си остриета…

Събуди се точно преди разсъмване. Сърцето й блъскаше. Устата й беше отворена, сякаш вече надаваше вик.

— Харман!

Изтърколи се от леглото, седна на ръба и стисна главата си с ръце. Сърцето й туптеше толкова силно, че й се зави свят. Не можеше да повярва, че се е качила в спалнята си и е заспала, докато Харман е още буден. „Тая бременност е много тъпо нещо“, помисли си младата жена. Сегиз-тогиз превръщаше тялото й в предател.

Бе легнала с дрехите си — туника, жилетка, брезентов панталон, дебели чорапи — и сега доколкото можеше, пооправи косата и дългата си риза. Помисли си дали да не използва малко от скъпоценната гореща вода, за да се позамие в легена — нейната птича ваничка, винаги казваше Харман — и отхвърли идеята. Беше спала час-два и през това време можеше да са се случили много неща. Обу си ботушите и бързо слезе долу.

Харман бе в предния салон, където стъклените врати бяха здрави и през тях се виждаше южната морава до долната палисада. Изгрев нямаше — утрото беше прекалено облачно — и започваше да вали сняг. Ада бе виждала сняг и по-рано, но само веднъж тук в Ардис Хол, като съвсем малка. Десетина мъже и жени, сред тях Деймън, който изглеждаше странно зачервен, стояха до прозорците, гледаха снега и тихо разговаряха.

Ада набързо прегърна Деймън, отиде при Харман и се притисна към него.

— Как е Оди…

— Никой още е жив, но едва диша — тихо я прекъсна мъжът й. — Изгубил е много кръв. Лоус смята, че ще умре след час-два. Обсъждаме какво да правим. — Той я погали по гърба. — Ада, Деймън донесе ужасна вест за майка си.

Тя погледна приятеля си и пак се зачуди защо майка му бе отказвала да дойде в Ардис. През последните осем месеца с Деймън на два пъти бяха посетили Марина и така и не бяха успели да я убедят.

— Тя е мъртва — каза Деймън. — Калибан я е убил — и всички останали в небостъргача.

Ада захапа кокалчетата на пръстите си почти до кръв.

— О, Деймън, много… — После, най-после разбрала смисъла на думите му, промълви: — Калибан ли? — Разказите на Харман за острова на Просперо я бяха убедили, че съществото е умряло там. — Калибан ли? — тъпо повтори младата жена. Сънят все още й тежеше като камък на шията. — Сигурен ли си?

— Да.

Ада го прегърна. Тялото му бе напрегнато и твърдо като скала. Той почти разсеяно я потупа по рамото. Сигурно беше в шок.

Групата продължи да обсъжда нощната отбрана на Ардис Хол.

Войниксите бяха нападнали точно преди полунощ — поне сто, може би сто и петдесет, в мрака и дъжда не можеха да ги преброят — и се бяха втурнали срещу три от четирите страни на палисадата. Това беше най-голямата и определено най-добре координирана атака, която бяха предприемали досега.