Дан Симънс - Олимп

Защитниците ги избиха точно преди разсъмване. Първо, запалиха грамадните мангали със скъпоценните газ и нефт, запазени за тая цел, за да осветят стените и нивите зад стените, после започнаха да изстрелват залп след залп с лъкове и арбалети.

Стрелите не винаги пронизваха корубите и кожените качулки на войниксите — по-често не успяваха, — затова защитниците изразходваха голяма част от запасите си. Бяха паднали десетки създания — призори Лоус съобщи, че нейният отряд е преброил петдесет и три трупа в нивите и гората.

Някои войникси се добраха до стените и се хвърлиха върху укрепленията — можеха да скачат на десет метра височина, като огромни скакалци — но множеството копия и бойците с мечове им попречиха да стигнат до къщата. Осем от обитателите на Ардис бяха ранени, но само двама тежко: една жена — Кирик — бе със счупена ръка, а Лейман, приятел на Петър — с четири отсечени пръста, не от остриета на войникси, а от неточно насочения меч на друг защитник.

Атаката беше спряна от скутера.

Харман издигна овалния диск от древната площадка върху двускатния покрив на Ардис Хол. Летящата машина имаше шест плитки легла за пътници, изпънати по корем, но Петър, Лоус, Реман и Хана бяха застанали на колене в нишите си и стреляха от скутера, тримата мъже с всички иглени пушки на имението, а жената с най-точния арбалет, който беше успяла да изработи.

Харман не можеше да се спусне по-ниско от осемнайсет метра заради способността на войниксите да скачат нависоко. Ала това бе достатъчно. Даже в мрака и дъжда, даже когато войниксите тичаха бързо като хлебарки и скачаха като гигантски скакалци в тиган, иглените пушки и арбалетът ги поваляха на място. Харман управляваше аероскутера между високите дървета, защитниците от укрепленията на палисадата изстрелваха пламтящи стрели и топки горящ и съскащ нефт, за да осветят мрака. Войниксите се пръскаха, прегрупираха се и нападаха още шест пъти, преди накрая да изчезнат, някои към реката, далеч надолу от Ардис, други из хълмовете на север.

— Но защо прекратиха атаката? — попита младата Пиън. — Защо си отидоха?

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Петър. — Та ние избихме една трета от тях.

Харман скръсти ръце и намръщено се вторачи в тихо сипещия се сняг.

— Знам какво иска да каже Пиън. Основателен въпрос. Защо са прекратили атаката ли? Никога не сме виждали войнико да реагира на болка. Те умират… обаче не се оплакват от това. Защо не са продължили да ни нападат, докато не ни прегазят или не загинат?

— Защото някой ги е отзовал — обади се Деймън.

Ада го погледна. Лицето му беше спокойно, гласът му — безизразен, очите му сякаш гледаха в нищото. През последните девет месеца той бе станал енергичен и решителен, но сега изглеждаше апатичен, безразличен към разговорите и хората наоколо. Младата жена беше сигурна, че смъртта на майка му дълбоко го е потресла.

— Кой? — попита Хана.

Никой не отговори.

— Деймън, разкажи пак оная история, заради Ада — помоли го Харман. — И си спомни всички подробности, които си пропуснал предишния път.

В продълговатото помещение се събраха още хора. Всички бяха уморени. Никой не проговори, нито зададе въпрос, докато Деймън монотонно разказваше преживяванията си.

Разказа за клането в блока на майка му, за купчината черепи, за торинския саван на масата — единственото нещо, неопръскано с кръв, и как по-късно го задействал, когато се прехвърлил по факса на друго място: не конкретизира къде. Разказа за появата на дупката над кратера Париж и за това как зърнал нещо голямо да излиза от нея — нещо, което сякаш се придвижвало на невероятно голям брой великански ръце.

Обясни, че се прехвърлил по факса, за да си възвърне самообладанието, и след това се върнал във възела на Ардис. Стражите в малкия форт му съобщили за движението на войниксите, което наблюдавали цяла нощ — факлите били запалени и всички мъже били на стените, — за звуците от битката и проблясъците на запалителни бомби, които идвали откъм Ардис Хол. Изкушавал се да тръгне към имението пеш, но мъжете на барикадите във факс павилиона били убедени, че го чака сигурна смърт, ако се опита да прекоси разстоянието по тъмно — били преброили повече от седемдесет войникса да вървят през ливадите и гората към голямата къща.

Тогава оставил торинския саван на Касман и Греоги, двамата началници на стражата, и наредил на единия да се прехвърли по факса в Чом или на друго безопасно място със савана, ако войниксите превземат павилиона, преди той да се върне.