Дан Симънс - Олимп

— Ще се прибера преди мръкнало — обеща Харман.

Хана се изправи.

— Невъзможно! Когато летяхме от Голдън Гейт със Сави, пътуването продължи повече от един ден.

— Скутерът може да лети по-бързо — обясни Харман. — Сави го управляваше бавно, за да не ни плаши.

— Колко по-бързо? — попита Деймън.

Възрастният мъж се поколеба, после каза:

— Много по-бързо. Аероскутерът ми каза, че може да стигне до Голдън Гейт за трийсет и осем минути.

— За трийсет и осем минути!? — извика Ада, която също бе участвала в онова невероятно дълго пътуване със Сави.

— Аероскутерът ли ти каза? — възкликна Хана. — Кога ти го каза? Мислех, че не отговаря на въпроси за конкретни дестинации.

— До тая сутрин — каза Харман. — След полета останах няколко минути сам на площадката и открих как да вляза чрез функциите на дланта си в дисплея.

— Как? — попита Ада. — Та ти от няколко месеца се опитваш да го постигнеш.

Харман отново поглади брадичката си.

— Накрая просто го попитах как да осъществя функционален интерфейс. Три зелени кръга в три по-големи червени кръга. Лесна работа.

— И той ти каза колко време ще отнеме полетът до Голдън Гейт, така ли? — усъмни се Деймън.

— Показа ми — тихо отвърна Харман. — Диаграми. Карти. Въздушна скорост. Векторна скорост. Всичко наложено върху зрението ми — точно като далечната мрежи или… — Той млъкна.

— Или общата мрежа — довърши Хана. Всички бяха преживели шеметния смут на общата мрежа, след като миналата пролет Сави ги бе научила да влизат в нея. Никой не беше усъвършенствал използването й. Информацията просто бе прекалено много, за да я обработят.

— Да. — Харман кимна. — Затова смятам, че ако тая сутрин закарам Одисей… Никой… ще потърся някаква лечебна ясла за него… ако няма, ще го поставя в някой от кристалните ковчези и ще се върна преди събранието в три следобед. По дяволите, ще се върна още за обяд!

— Той сигурно няма да издържи пътуването — вцепенено каза Хана. Не откъсваше поглед от тежко дишащия си любим.

— Но определено няма да издържи още един ден в Ардис без медицинска помощ — отсече Харман. — Просто сме… адски невежи. — Той удари с юмрук по един дървен шкаф, рязко отдръпна ръка и облиза ожулените си кокалчета, засрамен от избухването си.

— Ще дойда с теб — заяви Ада. — Не можеш сам да го внесеш в балоните на моста. Ще ти трябва носилка.

— Не, не бива да идваш, скъпа.

Ада бързо вдигна бледото си лице и черните й очи заблестяха от гняв.

— Защото съм…

— Не, не защото си бременна. — Харман докосна свитата й в юмрук ръка и обгърна тънките й меки пръсти със своите — дебели и груби. — Просто имаш прекалено важна работа тук. Вестта, която донесе Деймън, до час ще се разпространи в цялата общност. Всички ще се паникьосат.

— Още една причина да не тръгваш и ти .

Той поклати глава.

— Ти си главната тук, скъпа. Ардис е твое имение. Всички сме гости в дома ти. Хората ще имат нужда от отговори, не само на събранието, но и през следващите часове, и ти трябва да си тук, за да ги успокоиш.

— Не знам никакви отговори — тихо рече Ада.

— Разбира се, че знаеш. Как предлагаш да реагираме на новината, която донесе Деймън?

Тя обърна лице към прозореца. Стъклата бяха заскрежени, ала навън бе спряло да вали.

— Трябва да видим още колко общности са пострадали от тези дупки и синия лед. Да пратим десетина представители по факса в останалите възли.

— Само десетина ли? — попита Деймън. Общностите на оцелелите бяха над триста.

— Не можем да се лишим от повече хора, защото войниксите може да се върнат и през деня — твърдо отвърна Ада. — Всеки може да поеме по трийсет кода и да види колко възли ще обиколи до залез-слънце в това полукълбо.

— А аз ще потърся още иглени пълнители от Голдън Гейт — прибави Харман. — Миналата есен, когато откри трите пушки, Одисей донесе триста, но снощи почти ги изчерпахме.

— Пратихме хора да съберат стрелите от труповете на войниксите, но ще кажа на Реман, че днес трябва да излеем колкото може повече — добави Ада. — Трябва да поръчам в работилницата да удвоят усилията си. Стрелите за лъкове отнемат много повече време, но по мръкнало можем да поставим още лъкове по укрепленията.

— Идвам с теб — каза Хана на Харман. — Трябва ти човек за носилката, а тук никой не познава зеления град на Голдън Гейт по-добре от мен.

— Съгласен съм — отстъпи той, след като видя, че съпругата му — каква странна дума и мисъл, „съпруга“ — хвърля остър поглед на по-младата жена: явно се запита дали има основание за ревност и после го отхвърля. Ада знаеше, че единствената любов на Хана, колкото и безнадеждна и несподелена да беше, е Одисей.