Дан Симънс - Олимп

Да, Харман и Деймън никога не бяха прекарвали много време под торинския саван. За разлика от нея. През почти десетте години, през които бяха функционирали саваните, тя почти ежедневно се отдаваше на кръвопролитните сцени от обсадата на Троя. Трябваше да признае пред себе си, че обожаваше насилието и енергията на ония въображаеми хора — поне се предполагаше, че са въображаеми, докато не срещнаха Одисей на Голдън Гейт — и даже варварския им език, някак си превеждан от савана: действаше й като опиат.

Отпусна се по гръб на леглото, покри лицето си с торинския саван, нагласи извезаните микровериги върху челото си и затвори очи. Не очакваше да се случи нищо.

Нощ е. Намира се в една кула в Троя.

Знае, че това е Троя — Илион, — защото през последното десетилетие стотици пъти е виждала нощния силует на градските сгради и стени, ала никога от тая перспектива. Тя е в една разрушена кръгла кула с липсваща южна стена. На няколко крачки от нея двама души са сгушени под одеяло. От огъня са останали само тлеещи въглени. Веднага ги познава — Елена и нейния бивш съпруг Менелай, — но няма представа защо са заедно в града и гледат бушуващата нощна битка от стената над Скейските порти. Какво прави тук Менелай и как може да лежи под едно одеяло — не, забелязва тя, всъщност червено войнишко наметало — с Елена? Почти десет години Ада е наблюдавала Менелай и другите ахейци да правят всичко възможно, за да проникнат в града, навярно за да заловят и убият тая жена.

Ясно се вижда, че в момента ахейците отново се бият, за да влязат в града.

Ада обръща несъществуващата си глава, за да промени полезрението си — преживяването с тоя торински саван е различно от всички предишни — и благоговейно зяпва Скейските порти и високата стена.

„Това е почти като нощешната ни битка в Ардис“ — мисли си тя, после едва не се засмива на сравнението. Вместо с четириметрова паянтова дъсчена палисада, Илион е заобиколен с трийсетметрова стена, дебела шест метра, укрепена с множество кули, изходи за внезапни нападения, амбразури, окопи, редици заострени колове, ровове и парапети. Вместо от стотина безшумни войникси, огромният град е атакуван от десетки хиляди крещящи, ревящи, проклинащи гърци. Факли, лагерни огньове и запалителни стрели осветяват безброй километри прииждащи орди от герои — всяка група със свои царе, вождове и колесници, всяка група, водеща своя битка в битката. Вместо Ардис Хол с неговите четиристотин души, тукашните защитници — Ада различава хиляди стрелци и копиеносци само по парапетите и стълбищата на дългата южна стена, която се вижда от тая кула — бранят живота на над сто хиляди ужасени роднини: на своите деца, съпруги, щерки, млади синове и безпомощни старци. Вместо единствения безшумен аероскутер на Харман над бойното поле в задния двор, тя вижда десетки летящи колесници — всеки от техните божествени пътници е защитен със собствено силово поле и изстрелва снопове енергия и ослепителни мълнии или по града, или по атакуващите пълчища.

Колкото и често да е лежала под савана, Ада никога не е виждала олимпийските богове да участват в сраженията толкова лично. Даже от разстояние различава Арес, Афродита, Артемида и Аполон, които се бият в защита на Троя, и Хекуба, Атина, Посейдон и други по-неизвестни богове на страната на нападащите ахейци. Няма и следа от Зевс.

„Нещата явно са се променили през деветте месеца, откакто не съм следила торинската драма“ — мисли си тя.

— Хектор не е излязъл от покоите си да ръководи битката — прошепва Елена на Менелай. Ада отново насочва вниманието си към двамата. Те са се сгушили край догарящия огън на разрушената открита площадка, червеното войнишко наметало скрива въглените от погледите на хората долу.

— Страхливец — отвръща Атридът.

— Знаеш, че не е. В тая безумна война нямаше по-храбър мъж от Хектор, сина Приамов. Той жалее.

— За кого? — засмива се Менелай. — За себе си ли? Часовете на живота му могат да се преброят на пръсти. — Той посочва ахейските орди, които връхлитат Троя от всички посоки.

Елена също поглежда натам.

— Смяташ ли, че тая атака ще успее, съпруже? Струва ми се некоординирана. И няма обсадни машини.

Спартанският цар изсумтява.

— Да, навярно брат ми прекалено набързо ги е повел в настъпление — никакъв ред не спазват. Обаче ако сега атаката се провали, утре ще успее. Илион е обречен.

— Така изглежда — прошепва Елена. — Но той винаги е бил обречен, нали? Не, Хектор жалее за своя убит син Скамандър и за края на войната с боговете, в която можеше да отмъсти за детето.