Дан Симънс - Олимп

— Войната си е чиста лудост — изръмжава Менелай. — Боговете щяха да ни погубят или прогонят от земята, точно както са похитили семействата ни в родината.

— Вярваш ли на Агамемнон? — пита Елена. — Че всички са изчезнали?

— Вярвам, че така са му казали Посейдон, Хера и Атина — че боговете ще върнат нашите роднини, приятели, роби и всички останали, когато опожарим Илион.

— Нима даже безсмъртните богове са способни да извършат такова нещо, съпруже? Да отвлекат всички хора от нашия свят?

— Сигурно — отвръща мъжът й. — Брат ми не лъже. Боговете му казали, че това е тяхно дело, и ето, нашите градове са опустели! Разговарях и с другите, които са плавали с него. Всички хора от стопанствата и къщите в Пелопонес са… Шшт, някой идва.

Той разритва въглените, изправя се, скрива Елена в най-тъмните сенки на разрушената стена и застава до отвора към витото стълбище, вдигнал острия си меч.

Ада чува тътренето на сандали по стъпалата.

На площадката излиза мъж, когото не познава. Носи ахейски пехотински доспехи и наметало, ала изглежда слаб и мекушав, различен от всички воини, които е виждала под торинския саван.

Менелай скача, притиска го така, че да не може да вдигне ръце, и опира острието на меча в гърлото му, готов с едно движение да го пререже.

— Не! — извиква Елена.

Атридът замръзва.

— Това е моят приятел Хок-ън-бе-рииии.

Менелай изчаква секунда напрегнат и намръщен: като че ли се готви да пререже гърлото на непознатия, ала после изтегля меча му от ножницата и го захвърля настрани. След това го блъсва на площадката и почти го възсяда.

— Хокънбери ли? Синът Дуейнов? — изсумтява той. — Много пъти съм те виждал с Ахил и Хектор. Ти дойде с механичните същества.

„Хокънбери ли?“ — мисли си Ада. Никога не е чувала такова име в торинския разказ.

— Не — възразява новодошлият, докато разтрива гърлото и ожуленото си голо коляно. — Тук съм от дълги години, но допреди девет месеца, когато започна войната с боговете, само наблюдавах.

— Ти си приятел на оня кучеебец Ахил — изръмжава Менелай. — Ти си слуга на моя враг Хектор, чиято гибел се подпечатва днес. Както и твоята…

— Не! — пак вика Елена и хваща ръката на мъжа си. — Хок-ън-бе-рииии е любимец на боговете. И мой приятел. Тъкмо той ми каза за тая кула. Спомни си, че той отнасяше Ахил в невидимост — използваше медальона на шията си, за да пътува като самите богове.

— Спомням си — казва спартанецът. — Обаче приятелят на Ахил и Хектор не е мой приятел. Той ни е открил. Ще съобщи на троянците къде се крием. Трябва да умре.

— Не — за трети път отсича Елена. Белите й пръсти изглеждат мънички върху загорялата космата ръка на Менелай. — Хок-ън-бе-рииии е изходът от нашия проблем, съпруже.

Атридът неразбиращо свъсва вежди.

Елена посочва битката зад стените. Стрелците изстрелват смъртоносни залпове от стотици — не, хиляди — стрели. Ахейците атакуват стената със стълби, после отстъпват. Последните троянски защитници пред стената храбро се сражават от своята страна на коловете и рововете — ахейските колесници се разбиват, дървото се цепи, конете цвилят в нощта, с пронизани от острите колове кореми — и даже боговете, които са на ахейска страна, Атина, Хера и Посейдон, се оттеглят под свирепите контранастъпления на главните протроянски богове Арес и Аполон. Лилавите енергийни стрели на сребролъкия се сипят сред ахейците и техните безсмъртни съюзници, повалят мъже и коне като фиданки под брадва.

— Не разбирам — изсумтява Менелай. — С какво може да ни помогне тоя мършав копелдак? Мечът му изобщо няма острие.

Без да пуска ръката на мъжа си, Елена грациозно прикляка и повдига тежкия златен медальон, окачен на шията на Хокънбери.

— Хок-ън-бе-рииии може мигом да ни пренесе при брат ти, скъпи съпруже. Той е нашето бягство, нашият единствен изход от Илион.

Очевидно най-сетне разбрал, Атридът примижава.

— Дръпни се! Ще му прережа гърлото и ще му вземем вълшебния медальон.

— Само аз мога да го използвам — тихо казва Хокънбери. — Даже моравеките със своята модерна инженерна наука не успяха да го възпроизведат, нито да го накарат да работи за тях. Телепортаторният медальон е предназначен за моите мозъчни вълни и ДНК.

— Вярно е — почти шепнешком потвърждава Елена. — Тъкмо затова Хектор и Ахил винаги държаха за ръка Хок-ън-бе-рииии, когато пътуваха с помощта на божествената магия.

— Ставай — заповядва Менелай.

Хокънбери се изправя. Спартанският цар не е висок като брат си, нито широкоплещест вол като Одисей или Аякс, обаче е почти божествен с мускулната си маса в сравнение с тоя слаботелесен мъж с увиснало шкембенце.