Дан Симънс - Олимп

Хокънбери прехапва долната си устна, после казва:

— Да. Вярно е.

— Тогава къде да ида, Хокънбери? На Олимп ли? Даже Дупката изчезна и олимпийците полудяха.

Хилавият мъж разперва ръце.

— Тогава просто ще трябва да разчитаме Хектор и неговите бойци да ги отблъснат, Елено… скъпа. Кълна ти се, каквото и да се случи, никога няма да издам на Менелай, че си пожелала да останеш тук.

— Знам — отвръща хубавицата и от широкия й ръкав в ръката й се изхлузва нож. Тя замахва и забива късата, ала невероятно остра кама под ребрата му до самата ръкохватка. После завърта острието, за да намери сърцето.

Хокънбери отваря уста, сякаш да извика, но успява само да изпъшка, хваща се за корема и се строполява на площадката.

Елена издърпва ножа.

— Сбогом, Хок-ън-бе-рииии. — И бързо се спуска по стълбището. Пантофките й са почти безшумни по камъка.

Ада поглежда умирящия мъж. Иска й се да може да направи нещо, ала нали е невидима и нематериална… Спомня си как Харман е влязъл в контакт със скутера, импулсивно вдига ръка към торинския саван, опипва везбата и си представя три сини квадрата, вписани в три червени кръга.

И изведнъж се озовава там — застанала на разрушената гола площадка в полусрутената илионска кула. Не просто гледа драмата, а наистина присъства. Усеща студения вятър, който развява блузата и полата й. Долавя мириса на странни гозби и добитък, който се вдига от пазарището, мержелеещо се долу в нощта. Чува рева на битката точно зад стената и усеща вибрациите от големите камбани и гонгове, биещи по стените на Троя. Поглежда надолу и вижда здраво стъпилите си върху напуканата зидария крака.

— Помогни… ми… моля… те — прошепва умиращият. Говори на английски. С ококорени от ужас очи, Ада разбира, че той я вижда… гледа право към нея. С последните си останали сили протяга лявата си ръка умолително…

Ада отметна торинския саван от челото си.

Намираше се в спалнята си в Ардис Хол. Паникьосана, с разтуптяно сърце, тя отвори хронофункцията на дланта си.

Бяха изтекли само десет минути, откакто лежеше тук, и четирийсет и девет, откакто любимият й беше излетял с аероскутера. Призля й, сякаш се завръщаше сутрешното гадене. Опита се да се отърси от неприятното усещане и да го замени с решителност, ала постигна само решително по-силна убеденост, че й се гади.

Сгъна торинския саван, прибра го в чекмеджето с бельото си и припряно слезе долу, за да види какво става в Ардис.

Полетът със скутера се оказа по-вълнуващ, отколкото предполагаше Харман, а той знаеше, че има адски богато въображение. Освен това беше единственият на борда, летял с дървен стол в светлинен циклон от Средиземноморския басейн до един астероид в екваториалния пръстен, и смяташе, че нищо не може да се сравнява с възбудата и ужаса от онова пътуване.

Почти нищо.

Скутерът премина звуковата бариера — Харман знаеше за нея от една книга, която бе сиглирал миналия месец — преди да достигне височина шестстотин метра над Ардис, и когато напусна горния пласт облаци и излезе под ясното слънце, се движеше почти вертикално и изпреварваше собствения си екот, въпреки че полетът съвсем не беше безшумен. Съскането и свистенето на въздуха над силовото поле бяха достатъчно мощни, за да заглушат всякакви опити за водене на разговор.

Нямаше опити за водене на разговор. Същото силово поле, което ги спасяваше от ревящия вятър, държеше четиримата пътници приковани по корем в омекотените им ниши. Никой беше все така в безсъзнание, Хана го прегръщаше с една ръка, а Петър ококорено зяпаше облаците, които светкавично се отдалечаваха далеч под тях.

След няколко минути ревът отслабна до съскане като на чайник и накрая почти стихна. Синьото небе почерня, хоризонтът се изви като максимално огънат бял лък. Скутерът продължаваше да се носи нагоре — като сребърен връх на невидима стрела. После внезапно се появиха звезди — не изгряха постепенно като по залез-слънце, а всички засияха мигновено, изпълниха черното небе като безшумни фойерверки. Точно над тях заблестяха ужасяващо ярките, бавно въртящи се пръстени.

За един страховит миг Харман беше сигурен, че аероскутерът ги връща на пръстените — нали бе същата машина, която ги бе докарала с Деймън и Хана от орбиталния астероид на Просперо, в края на краищата — ала после машината започна да изравнява и той разбра, че още са на хиляди километри от орбиталните пръстени, точно над атмосферата. Хоризонтът изглеждаше заоблен, но Земята продължаваше да изпълва полезрението им. Когато преди девет месеца тримата със Сави и Деймън се бяха понесли по светлинния въртоп към е-пръстена, Земята бе изглеждала много по-далеч под тях.