Дан Симънс - Олимп

— Харман… — викаше Хана от задната ниша. Скутерът постепенно се преобърна наопаки и ослепителната гледка на обгърнатата в облаци планета се озова над тях. — Всичко наред ли е? Така ли трябва да бъде?

— Да, нормално е — извика в отговор Харман. Различни сили, сред които страх, се опитваха да повдигнат тялото му от възглавниците, ала силовото поле отново го притискаше. Стомахът и вътрешното му ухо реагираха на липсата на гравитация и хоризонт. Всъщност нямаше представа дали това е нормално, или скутерът се е опитал да изпълни маневра, на която не е способен, и след няколко секунди всички ще загинат.

Обърна се към Петър и видя, че младият мъж е усетил лъжата.

— Може да повърна — с абсолютно делови глас ги предупреди Хана.

Тласкан от невидими дюзи и сили, аероскутерът се понесе напред и надолу и Земята започна да се върти.

— Затвори си очите и се дръж за Одисей — извика Харман.

Навлязоха в земната атмосфера и шумът се върна. Харман се напрегна да погледне нагоре към пръстените и се зачуди дали е оцеляло много от орбиталния остров на Просперо, дали Деймън е прав в убедеността си, че Калибан е убил майка му и другите в кратера Париж.

Минутите течаха. Стори му се, че се намират над континента, наричан някога Южна Америка. И в двете полукълба имаше облаци, които се вихреха, назъбваха, вълнуваха, сплескваха и извисяваха, но през пролуките в облачната покривка успя да зърне широк проток, който според Сави някога бил провлак, свързващ двата континента.

След това ги обгърнаха пламъци и писъкът и ревът станаха още по-силни, отколкото при излитането. Машината спирално навлезе в по-долните слоеве на атмосферата като въртяща се кристална игла, изстреляна от пушка.

— Всичко е наред! — извика Харман на Хана и Петър. — И преди ми се е случвало. Всичко ще е наред.

Не го чуха — ревът вече беше прекалено силен, — затова не прибави: „И преди ми се е случвало… веднъж “. Тримата с Деймън и Хана бяха пътували заедно от разпадащия се орбитален остров на Просперо, но тогава тя не бе в пълно съзнание и не помнеше нищо.

Скутерът се понесе право надолу към Земята в своята плазмена утроба и Харман реши, че и за него е най-добре да затвори очи.

„Какво правя, по дяволите?“ Пак го обзеха съмнения. Той не беше ръководител — нима имаше право да вземе скутера и да рискува живота на двамата си доверчиви спътници? Никога не бе летял така — защо смяташе, че пътуването ще завърши успешно? И даже да успееха, как щеше да оправдае факта, че точно в момента на най-голяма опасност е лишил Ардис Хол от скутера? Разказът на Деймън за съществото Сетебос, превърнало кратера Париж и другите факс възелни общности в гробници, трябваше да има приоритет, а не това пътуване до Голдън Гейт и Мачу Пикчу, само за да спасят Одисей. Как смееше да остави Ада, когато беше бременна и зависеше от него? Никой и без това почти със сигурност щеше да умре, защо да рискува живота на неколкостотин души — навярно десетки хиляди, ако предупреждението им не стигнеше до другите общности — с тоя почти със сигурност безнадежден опит да спаси ранения старец?

„Старец. — Вятърът пищеше, скутерът се разтърсваше — Харман с всички сили се притискаше към нишата и бърчеше лице. Той беше старецът в групата. След два месеца щеше да навърши петата си и последна двайсетилетка. Разбираше, че все още очаква да изчезне, когато настъпи последният му рожден ден, и да се прехвърли по факса на пръстените, въпреки че там не бяха останали лечебни вани. — А кой знае дали няма да е така? — помисли си Харман. Смяташе, че е най-старият човек на Земята, навярно освен Одисей-Никой, който можеше да е на всякаква възраст. Само че Никой щеше да умре след няколко минути или часа. — Както и всички ние“ — напомни си Харман.

Какво си въобразяваше, по дяволите? Да има дете от жена, навършила първата си двайсетилетка едва преди седем години? Какво право имаше да настоява другите да се завърнат към идеята за семейството от Изгубената ера? Кой беше той да каже, че новата действителност изисква бащите на децата да бъдат известни на майката и всички останали и че мъжът трябва да стои при жените и децата? Какво всъщност знаеше старецът Харман за старата идея за семейството, за дълга, за каквото и да било, и кой бе той да ръководи когото и да било? Единственото му уникално качество беше това, че можеше да чете. От дълги години никой друг на Земята не бе усвоявал тая способност. „Голяма работа!“ Сега всеки, който искаше, можеше да ползва сиглиращата функция и мнозина други в Ардис се бяха научили да разшифроват думите и звуците от завъртулките в старите книги.