Дан Симънс - Олимп

— Ами ако това не е от ония полуедикакво си мембрани? — усъмни се Петър. — Ако е просто зрителна измама?

— Е, значи ще се разбием — призна Харман, завъртя омни-щурвала и скутерът се плъзна напред.

Полупропускливата молекулярна мембрана се оказа достатъчно пропусклива, правоъгълникът се втвърди зад тях, Харман приземи скутера върху металния под сред разглобени части от подобни машини и тримата, без да губят време, преместиха Одисей-Никой върху носилката, и го изнесоха от гаража. Хана вървеше отпред, Харман отзад, Петър ги охраняваше. Навлязоха в зеления спирален лабиринт, минаха по няколко коридора, изкачиха се по неподвижни ескалатори и се запътиха към балона, пълен с кристални ковчези, където Сави им бе казала, че двамата с Одисей прекарват дългия си криосън.

След няколко минути Харман се впечатли не само от паметта на Хана — тя не се поколебаваше, когато стигаха до поредното разклонение на коридорите и стълбищата — но и от силата й. Слабата млада жена изобщо не се задъхваше, ала той с радост би си починал. Одисей-Никой не беше висок, но бе тежък . Усети се, че поглежда гърдите на неподвижния грък, за да се увери, че още диша. Дишаше… ала едва-едва.

Стигнаха до главната спирала, издигаща се около кулата на моста, спряха и Петър вдигна лъка си.

Десетки войникси висяха от металния мост и очевидно ги наблюдаваха с безоките си коруби.

— Те не ни виждат — заяви Хана. — Мехурът е тъмен отвън.

— Не, според мен могат — противопостави се Харман. — Сави каза, че инфрачервените рецептори в качулките им виждат на триста и шейсет градуса… инфрачервен е оня обхват на светлината, който е по-скоро топлинен, отколкото зрителен, нашите очи не виждат в него… и имам чувството, че ни гледат през матовото бъкистъкло.

Продължиха още трийсет крачки по заобления коридор — войниксите се въртяха, за да следят напредването им. Не щеш ли пет-шест от тежките същества скочиха върху стъклото.

Петър вдигна лъка си. Харман беше сигурен, че войниксите ще пробият прозрачната материя, ала те с едва доловимо тупване се строполиха върху дебелото само няколко милиметра силово поле и се плъзнаха по него. Тримата пътешественици се намираха в участък от коридора, в който подът бе почти прозрачен — смущаващо усещане, но поне Харман и Хана го бяха виждали и по-рано и бяха убедени, че подът ще ги издържи. Петър обаче час по час поглеждаше към краката си, сякаш всеки момент щеше да пропадне.

Прекосиха най-голямото помещение — Сави го беше нарекла музей — и влязоха в дългия тунел с кристалните ковчези. Тук бъкистъклото бе почти съвсем матово и много зелено. Това напомняше на Харман за времето — нима можеше да е било само преди година и половина? — когато беше навлязъл на километри в Атлантическия пролом и бе гледал през извисяващите се стени от вода грамадни риби, плуващи далеч над главата му. Светлината бе слаба и зелена като сега.

Оставиха носилката на пода и Хана се огледа и попита:

— В коя криоясла?

В продълговатото помещение имаше осем кристални ковчега, всички празни и мътно лъщящи. С всеки ковчег бяха свързани високи бръмчащи машини. Над металните повърхности мигаха зелени, червени и кехлибарени виртуални лампички.

— Нямам представа — призна Харман. Сави им беше разказвала с Деймън за вековния си сън в една или повече от тия ясли, ала това бе преди повече от десет месеца на влизане в Средиземноморския басейн с трактора и той не си спомняше добре подробностите. А може и да не беше имало подробности, които да запомни. — Хайде да опитаме в първия — предложи той, хвана гърка под мишниците, изчака Петър и Хана и тримата понечиха да го преместят в ковчега най-близо до витото стълбище, което, спомняше си Харман, водеше към поредния коридор.

— Ако го оставите тук, той ще умре — разнесе се тих безполов глас от мрака.

Тримата бързо пуснаха Одисей на носилката. Петър вдигна лъка си, а Харман и Хана хванаха дръжките на мечовете си. Една фигура изплува от сенките зад металните машини.

Харман моментално разбра, че това е Ариел — нали за Ариел бяха говорили Сави и Просперо, — но нямаше представа откъде го знае. Фигурата бе ниска — едва метър и половина — и не съвсем човешка. Имаше зеленикавобяла кожа, която всъщност не беше кожа — Харман виждаше през външния пласт до вътрешността, където в смарагдовозелената течност сякаш плаваха искрящи светлинки — и идеално оформено лице, толкова безполово, че напомняше на рисунките на ангели, които бе сиглирал от едни от най-старите книги в Ардис Хол. Съществото имаше дълги тънки ръце, нормални длани, освен дължината и изяществото на пръстите, и като че ли беше обуто в меки зелени пантофки. Отначало Харман си помисли, че Ариел носи дрехи — или не толкова дрехи, колкото светли, извезани с листа лиани, увиващи се около стройното тяло и вшити в плътно прилепващо трико — но после разбра, че шарките са в самата кожа, а не върху нея. Нямаше никакви полови белези.