Дан Симънс - Олимп

Хана се приближи към сияещата фигура.

— Подай ми ръката си, дете — рече Ариел.

Младата жена предпазливо протегна ръка. Съществото я пое, притисна я към кожата си и я пое в зелените си гърди. Хана ахна и се опита да се отскубне, ала силата на Ариел бе огромна.

Преди Харман и Петър да успеят да реагират, ръката й отново беше свободна. Хана ужасено зяпна зелено-златната топка в юмрука си. Пред погледите на тримата човеци органът се стопи, сякаш се втече в дланта на Хана, и изчезна.

Хана отново ахна.

— Това е само средство за предупреждение — поясни Ариел. — Когато състоянието на твоя любим се промени, ти ще узнаеш.

— Как ще узная? — попита Хана. Беше пребледняла и потна.

— Ще узнаеш — повтори Ариел.

Тримата последваха бледо сияещата фигура по зеления бъкистъклен коридор и отново нагоре по стълбището.

Никой не разговаряше, докато вървяха след Ариел по коридори, неподвижни ескалатори и спирали от сфери, свързани с долната страна на огромното носещо въже. Спряха в стъклено помещение, прилепено към една от стоманобетонните подпори високо на южната кула. Точно зад стъклото войниксите върху тоя хоризонтален сегмент от Моста безшумно се хвърляха към зелената стена, дращеха и размахваха крайници, ала не намираха опора. Ариел водеше гостите си към най-голямата стая от тоя наниз сфери и не обръщаше внимание на чудовищата. Влязоха в помещение със столове и маси, в чиито плотове бяха вградени машини.

— Спомням си това помещение — каза Харман. — Тук вечеряхме, когато пренощувахме на Моста. Одисей сготви форусракоида отвън… имаше гръмотевична буря. Помниш ли, Хана?

Тя кимна, но изглеждаше разсеяна и хапеше долната си устна.

— Реших, че може би ще пожелаете да хапнете — каза Ариел.

— Нямаме време… — започна Харман, ала Петър го прекъсна.

— Гладни сме. Ще отделим време да хапнем.

Ариел им даде знак да се настанят на кръглата маса и стопли в микровълнова фурна три дървени паници със супа, после ги сложи на една маса, сложи и лъжици и салфетки. Напълни четири чаши със студена вода и застана до гостите. Харман предпазливо опита супата, установи, че е вкусна и сготвена с пресни зеленчуци, и с удоволствие я засърба. Петър вкуси своята и бавно, подозрително продължи да загребва с лъжицата, като държеше под око изправения до масата аватар на биосферата Ариел. Хана не докосна супата си. Изглеждаше погълната от мислите си, недостъпна.

„Това е безумие — каза си Харман. — Това зеленикаво… същество… накара един от нас да бръкне в гърдите му и да извади някакъв златист орган, а сега ние ядем топла супа, докато войниксите дращят по стъклото на три метра от нас, а самоосъзнатият аватар на планетната биосфера ни прислужва. Сигурно съм полудял“.

Можеше и да е полудял, обаче супата наистина беше вкусна. Замисли се за Ада и продължи да яде.

— Защо си тук? — попита Петър, отмести дървената паница настрани и напрегнато се вторачи в Ариел. Лъкът бе опрян на стола му.

— Какво би желал да ти кажа? — попита Ариел.

— Какво става, по дяволите? — Младежът никога не си бе падал по общите приказки и любезностите. — Кой или коя, какво си ти всъщност? Защо войниксите са тук и защо нападат Ардис? Какво е онова проклето нещо, дето Деймън го е видял в кратера Париж? Опасно ли е… и в такъв случай как можем да го убием?

Ариел се усмихна.

— Винаги сред първите въпроси на народа твой… какво е и как мога да го убия?

Петър зачака. Харман остави лъжицата си.

— Това наистина е основателен въпрос, защото ако бяхте скочили първи насреща му, щяхте да креснете: „Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук!“. Ала туй е дълъг разказ, също колкото историите на умиращия Одисей, и трудно може да се изчерпи за една студена супа време.

— Тогава първо ни кажи кой си — рече Харман. — На Просперо ли си творение?

— Да, някога бях. Не съвсем роб, не съвсем слуга, ала бях обвързан с него.

— Защо? — попита Петър. Навън се изсипваше проливен дъжд, но водните капки не намираха повече опора върху облото бъкистъкло, отколкото скачащите войникси. Трополенето на струите по Моста и трегерите обаче се сливаше в потискащ рев.

— Магът на логосферата ме спаси от оная проклета вещица Сикоракса, чийто слуга бях тогава — продължи Ариел. — Защото тъкмо тя владееше тайните шифри на биосферата, тя призоваваше Сетебос, своя господар, ала когато се показах премного нежен, за да изпълнявам повелите й низки и престъпни, тя, в гнева си, ме прикова за един разцепен бор и там дванадесет години във страшни мъки аз останах, преди да ме освободи Просперо.