Дан Симънс - Олимп

— Просперо те е спасил? — попита Харман.

— Просперо ме освободи, за да се покорявам на заповедите му. — Тънките бледи устни на Ариел леко се извиха нагоре. — И сетне пожела да му служа дванадесет пъти по дванадесет години.

— И ти служи ли му? — попита Петър.

— Да.

— Сега служиш ли му? — лопита Харман.

— Сега не служа ни на хора, ни на маг.

— Някога Калибан е служил на Просперо — отбеляза възрастният мъж. Опита се да си спомни всичко, каквото им бе разказала Сави, всичко, каквото им беше разказал холограмата Просперо на своя орбитален остров. — Познаваш ли Калибан?

— Да — потвърди Ариел. — Той е звяр! Не мога да го гледам!

— Знаеш ли дали Калибан се е завърнал на Земята? — настоя Харман. Искаше му се Деймън да е тук.

— Ти истината знаеш, че е туй — отвърна съществото. — Той иска да превърне цялата Земя в своето предишно жабясало блато, да направи замръзналото небе своя пещера.

„Замръзналото небе своя пещера“ — помисли си Харман и попита:

— Значи Калибан е съюзник на Сетебос?

— Да.

— Защо ни се показа? — обади се Хана. Лицето на красивата млада жена все още разкриваше скръбта й, но тя бе вдигнала глава и се взираше в Ариел.

Съществото запя:

— Това създание е лудо — заяви Петър, рязко се изправи и отиде при стената откъм моста. Три войникса скочиха към него, блъснаха се в полето над бъкистъклото и паднаха. Единият успя да забие остриетата на ръцете си в бетона на Моста и се задържа. Другите два изчезнаха в облаците долу.

Ариел тихо се засмя. После заплака.

— Нашата обща Земя е под обсада. Войната се пренесе тук. Сави е мъртва. Одисей умира. Сетебос ще убие всичко, що съм аз, от което идвам и зарад което съществувам, за да го закрилям. Вие старостилните човеци сте или врагове, или съюзници… избирам второто. Вие нямате думата по въпроса.

— Ще ни помогнеш ли да победим войниксите, Калибан и Сетебос? — попита Харман.

— Не, вий на мене ще помогнете.

— Как? — възкликна Хана.

— Имам задачи за вас. Първо, дошли сте тук за оръжия…

— Да! — едновременно извикаха Хана, Петър и Харман.

— Ония двама, що останат, ще ги намерят в стая тайна в основата на южната кула, зад старите мъртви изчислителни машини. Ще видите кръг на матовата стена — кръг от стъкло зелено със вписан в него петоъгълник. Само му речете: „Отвори се“ и ще намерите стаята, дето хитроумний Одисей и клетата мъртва Сави скриха своите играчки от Изгубената ера.

— Двамата , които останат ли? — повтори Петър.

— Един от вас да върне трябва скутера в Ардис Хол, преди таз ваша крепост да е паднала — поясни Ариел. — Вторият трябва да остане тук и да се грижи за Одисей, ако той не умре — той единствен знае тайните на Сикоракса, понеже някога е спал с нея — а никой със Сикоракса не спи, без да претърпи промяна. Третият с мен ще дойде.

Тримата човеци се спогледаха. Заради проливния дъжд и облаците, сякаш се намираха дълбоко под вода, в студен зелен здрач.

— Аз ще остана — рече Хана. — И без това съм решила. Ако Одисей се свести, при него трябва да има някой.

— Аз ще върна скутера — заяви Харман. Потрепери от собственото си малодушие, ала не се срамуваше. Трябваше да се прибере при Ада.

— Аз ще дойда с теб, Ариел. — Петър пристъпи към изящната фигурка.

— Не — отсече съществото.

Тримата пътешественици се спогледаха и зачакаха.

— С мен трябва да дойде Харман — продължи Ариел. — Ще кажем на скутера да закара Петър направо у дома, ала дваж по-бавно, отколкото на идване. Машината е стара и не бива да я пришпорвате без нужда страшна. Харман трябва да дойда с мен.

— Защо? — попита той. Искаше да се върне при Ада.

— Защото смъртта е твоята съдба и защото животът на жена ти и детето ти от таз съдба зависят. А днес съдбата ти е с мен да дойдеш. — Ариел се издигна над земята, безтегловен, заплува на почти два метра над масата, без да откъсва черните си очи от лицето на Харман, и отново запя:

— Не — поклати глава Харман. — Съжалявам, обаче… не.

Петър зареди стрела и опъна лъка си.

— Да не отиваш на нощен лов за птици? — попита Ариел, вече на шест-седем метра в здрачния зеленикав въздух; ала се усмихваше на младежа.