Дан Симънс - Олимп

„Да, но…“ — Манмът млъква. Не е нужно да влиза в неорганичните си база данни, за да знае, че Земята се завърта за двайсет и три часа и петдесет и шест минути, а Марс — за двайсет и четири часа и трийсет и седем минути. Колкото и малка да е, тази разлика би трябвало да се натрупа през месеците на престоя им на Марс и свързаната чрез Дупката Земя, където гърците са се сражавали с троянците. Ала не се е натрупала. Дните и нощите на двата свята са имали еднаква продължителност.

„Исусе Христе — прошепва Манмът по теснолъчевия канал. — Исусе Христе“.

„Може и той да е — отговаря Орфу и този път вече избуботва. — Или поне някой с подобни божествени способности“.

„Някой от Земята е пробивал дупки в многоизмерното пространство на Калаби-Яу, свързвал е брани в различни вселени, разменил е нашия Марс със своя… и е оставил другия Марс… тераформирания Марс с боговете на върха на Олимп… все още свързан със земния Илион чрез квантови брана-дупки. И междувременно е променил гравитацията и продължителността на въртене на Марс. Боже Господи!“

„Да — съгласява се йониецът. — И сега премиер интеграторите смятат, че авторът на този малък фокус е на Земята или в близка земна орбита. Още ли искаш да участваш в този полет?“

„Аз… аз… ако… аз…“ — започва Манмът и млъква. Дали е щял доброволно да се включи в пътешествието до Земята, ако е знаел всичко това? В крайна сметка той е бил наясно с опасността още откакто доброволно е пожелал да замине за Марс след онзи брифинг на Европа. Каквито и да са тези същества — еволюирали постчовеци или създания от друга вселена или измерение, — те вече са доказали, че са способни да управляват и да си играят със самата квантова тъкан на вселената. Какво са две разменени планети и променена продължителност на въртенето и гравитационни полета в сравнение с това? И какво прави той на „Кралица Маб“, която лети към Земята и очакващите ги там божествени чудовища със скорост сто и осемдесет километра в секунда? Господството на непознатия враг над квантовите устои на вселената, на всички вселени, прави смешни жалките оръжия на този космически кораб и хилядата спящи астровекски войници.

„Това действа доста отрезвяващо“ — накрая излъчва той на Орфу.

„Прав си“ — отвръща приятелят му.

В този момент в целия кораб забиват камбани, алармени светлини и сирени прекъсват теснолъчевите връзки и всички други общи виртуални и комуникационни канали.

— Нарушител! Нарушител! — съобщава гласът на кораба.

„Това шега ли е?“ — пита Манмът.

„Не — казва Орфу. — Твоят приятел Томас Хокънбери току-що… се появи… в машинния отсек. Сигурно се е телепортирал“.

„Добре ли е?“

„Не. Губи много кръв… Цялата палуба е окървавена. Изглежда ми мъртъв, Манмът. Вдигнал съм го с манипулаторите си и се насочвам към човешката болница с максималната скорост, която позволяват дюзите ми“.

Корабът е грамаден, гравитацията е по-силна от нормалната, с която е свикнал, и на Манмът му трябват няколко минути, за да излезе от подводницата, после от трюма, и да се качи на палубите, които нарича „човешки етажи“ на кораба. Освен помещения за сън и готвене, достатъчни за петстотин човеци, освен кислородно-азотна атмосфера е налягане на морското равнище, етаж 17 има действаща медицинска амбулатория, снабдена с модерна хирургическа и диагностична техника от началото на XXII век — древна, но основана на най-актуализираните схеми, които пазят в архива си моравеките от Петте луни.

Одисей, техният неохотен и гневен пътник, е единственият обитател на етаж 17 още от излитането от Фобос, но когато пристига, Манмът вижда, че са се събрали повечето моравеки на борда. Тук е Орфу, който изпълва коридора, както и ганимедският премиер интегратор Сума IV, калистанецът Чо Ли, астровекският генерал Бех бин Адее и двама пилоти от мостика. Вратата на операционната е затворена, ала през прозрачното стъкло се вижда премиер интеграторът Астейг/Че, пред чийто поглед паякообразният амалтеец премиер интеграторът Ретроград Синопесен напрегнато работи върху окървавеното тяло на Хокънбери. Двама по-дребни векски лаборанти изпълняват нарежданията на Синопесен, подават му лазерни скалпели и триони, свързват системи, носят марля и управляват виртуалната сканираща техника. По малкото метално тяло и изящните сребърни манипулатори на амалтееца има кръв.

„Човешка кръв — помисля си Манмът. — Кръвта на Хокънбери“. По пода на широкия коридор също има пръски кръв, както и по стените и по очуканата коруба и широките манипулатори на неговия приятел Орфу от Йо.