Дан Симънс - Олимп

В залата с ревящите машини и грамадните лашкащи се цилиндри той разговаря с огромното метално ракообразно чудовище. Някак си Одисей разбира, че то е сляпо, и все пак се ориентира наоколо, без да използва очи. Царят на Итака познава множество слепи храбреци и е ходил при слепи пророци, оракули, чието човешко зрение е заменено с провидчество.

— Искам да се върна на троянските бойни полета, Чудовище — казва той. — Веднага ме пренеси там.

Ракът избуботва. Той знае езика на Одисей, езика на цивилизованите хора, ала го говори толкова отвратително, че думите звучат по-скоро като разбиващ се в скали прибой — или като лашкането и съскането на великанските бутала, — отколкото като човешка реч.

— Предстои ни… на мене… дълъг път… знатни Одисее, почтени сине Лаертов. Когато го умрем… довършим… надяваме се да те отстраним… върнем… при Пенелопа и Телемах.

„Как смее тая съживена метална мечка да докосва имената на жена ми и сина ми със своя скрит език“ — помисля си Одисей. Ако има даже най-тъпия меч или най-примитивната палица, ще разбие това създание на парчета, ще разцепи корубата му, ще намери и ще изтръгне тоя език.

Той оставя рачешкото чудовище и търси стъкления балон, от който може да вижда звездите.

Сега те не се движат. Не мигат. Одисей притиска покритите си с белези длани към студеното стъкло.

— Аз ще възпея Атина Палада — прочута богиня; мъдра, със поглед на сова, в сърцето си неумолима… чуй молитвата ми.

Тритогения… роди я сам Зевс Промислител, въоръжена до зъби от свойта глава достолепна. Цялата в злато блестеше… Умолявам те, чуй молитвата ми.

И мигом обзе страхопочит всички безсмъртни, които видяха я… Копие остро размаха. Високият връх Олимпийски чак потрепера от страх пред богинята с поглед на сова!… Чуй молитвата ми.

Слава на тебе, о, дъще на Зевс, скиптроносеца властен… моля те, чуй молитвата ми 7 7 Омировият химн към Атина е цитиран по превода на Р. Константинова. — Б.пр. .

Одисей отваря очи. На сивоокия му поглед отвръщат само немигащите звезди и собственото му отражение.

Третият ден на полета от Марс и Фобос.

За далечния наблюдател, да речем някой, който гледа с мощен оптичен телескоп от орбиталните пръстени около Земята, „Кралица Маб“ би приличала на сложно копие от обхванати в трегери сфери, овали, резервоари, ярко боядисани правоъгълници, многобройни дюзи и черни бъкивъглеродни шестоъгълници, всички организирани около централни цилиндрични жилищни модули, които на свой ред балансират върху стълб от все по-ярки атомни експлозии.

Манмът отива да види Хокънбери в амбулаторията. Човекът оздравява бързо, отчасти благодарение на процеса на Грсвки, от който мирише на гръмотевична буря. Моравекът е донесъл цветя от огромната оранжерия на „Кралица Маб“ — неговите база данни са му показали, че в предрубиконовия XXI век, от който идва Хокънбери или поне неговата ДНК, това все още е бил възприетият протокол. Когато ги вижда обаче, схоластикът се засмива и признава, че никога не са му подарявали цветя, поне доколкото си спомня, но прибавя, че спомените за живота му на Земята, за истинския му живот, за живота му като университетски учен, а не като схоластик на боговете, далеч не са пълни.

— Имаш късмет, че се телепортира на „Кралица Маб“ — казва Манмът. — Никъде другаде нямаше да намериш медицинския опит и хирургическите умения, нужни за твоето излекуване.

— Или паякообразен моравекски хирург — отбелязва Хокънбери. — Когато се запознах с Ретроград Синопесен, изобщо не подозирах, че само след едно дененощие ще ми спаси живота. Понякога животът се нарежда странно.

Манмът не се сеща какво да отговори.

— Знам, че си разговарял с Астейг/Че за случилото се с теб, но имаш ли нещо против пак да ми разкажеш? — след малко пита той.

— Ни най-малко.

— Казваш, че те е намушкала Елена, така ли?

— Да.

— И мотивът й е бил само да не позволи мъжът й, Менелай де, да открие, че го е измамила, след като си го телепортирал при ахейците.

— Така ми се струва. — Моравекът не е специалист по четене на човешки лица, ала даже той вижда, че тая мисъл натъжава Хокънбери.

— Но ти си казал на Астейг/Че, че с Елена сте били интимни… че сте били любовници.

— Да.

— Извини ме за невежеството в тези неща, доктор Хокънбери, но ми се струва, че Елена Троянска е много лоша жена.

Схоластикът свива рамене и се усмихва, макар и тъжно.

— Тя е рожба на епохата си, Манмът — на сурови времена и непонятни за мен мотиви. Когато преподавах „Илиада“ на студентите си, винаги подчертавах, че нашите опити да очовечим Омировия разказ, да го обясним от гледна точка на модерния хуманизъм, са обречени на провал. Въпреки че са съвсем обикновени, тия герои… тия хора… живеят в самото начало на нашата така наречена цивилизована ера, хилядолетия преди да възникнат съвременните ни хуманни ценности. В тая светлина действията и мотивите на Елена са също толкова трудни за разбиране, колкото, да речем, почти пълната безпощадност на Ахил или бекрайното коварство на Одисей.