Дан Симънс - Олимп

Манмът кима.

— Знаеш ли, че Одисей е на кораба? Идвал ли е да те види?

— Не, не съм го виждал. Обаче премиер интегратор Астейг/Че ми каза, че е на борда. Всъщност ме е страх, че ще ме убие.

— Ще те убие ли? — смайва се европейският моравек.

— Ами, нали си спомняш, че помогнах да го отвлечете. Тъкмо аз го убедих, че имате за него послание от Пенелопа — ония глупости за маслината и леглото му на Итака. И когато го качих на стършела… прас! Меп Аху го трупяса и го натовари на машината. Ако бях на мястото на Одисей, определено щях да имам зъб на Томас Хокънбери.

„Трупясвам“ — мисли си Манмът. Обожава да попада на нови английски думи. Пресява речника си, открива я, за своя изненада установява, че не е мръсна, и я приготвя за бъдеща употреба.

— Съжалявам, че съм те изложил на евентуална опасност — казва той. Обмисля дали да съобщи на схоластика, че по време на целия смут около затварянето на Дупката Орфу му е предал по теснолъчевия канал заповед от премиер интеграторите да отвлекат Одисей, ала после се отказва да я използва като оправдание. Доктор Томас Хокънбери е роден през века, когато оправданието „аз само изпълнявах заповед“ веднъж завинаги е излязло от мода.

— Ще поговоря с Одисей… — започва Манмът.

Хокънбери поклаща глава и пак се усмихва.

— Рано или късно аз ще поговоря с него. Засега Астейг/Че е поставил един от вашите астровеки на пост.

— Чудех се какво прави астровекът пред амбулаторията — признава европеецът.

— Ако се случи най-лошото, просто ще се телепортирам. — Схоластикът докосва златния медальон под пижамата си.

— Къде ще отидеш? Олимп е военна зона. Илион вече може да е опожарен.

Усмивката на Хокънбери се стопява.

— Да. Възможно е. Винаги мога да потърся своя приятел Найтенхелзър там, където го оставих — в Индиана към хилядната година преди Христа.

— В Индиана… — прошепва Манмът. — На коя Земя?

Схоластикът поглажда гърдите си, където преди по-малко от три дни Ретроград Синопесен е държал сърцето му.

— На коя Земя — повтаря той. — Трябва да признаеш, че звучи странно.

— Да — съгласява се моравекът. — Но подозирам, че ще трябва да свикнем да мислим така. Твоят приятел Найтенхелзър е на Земята, от която си се телепортирал — можем да я наречем „Илионската земя“. Този космически кораб лети към Земя, съществуваща три хиляди години след първия ти живот и… ммм…

— Смърт — помага му Хокънбери. — Не се тревожи, свикнал съм с тая мисъл. Вече не ме измъчва… много.

— Удивително е, че си успял да си представиш машинното отделение на „Кралица Маб“ толкова ясно, след като си бил намушкан. Ти пристигна тук в безсъзнание — сигурно си задействал медальона точно преди да изпаднеш в несвяст.

Схоластикът поклаща глава.

— Не помня да съм завъртал медальона и да съм си представял каквото и да било.

— Какво си спомняш последно, доктор Хокънбери?

— Над мен се надвесваше жена и ме гледаше ужасено. Висока жена със светла кожа и тъмна коса.

— Елена ли?

Хокънбери отново поклаща глава.

— Тя вече си беше отишла, беше слязла по стълбището. Тая жена просто се… появи.

— Троянка ли беше?

— Не. Дрехите й бяха… странни. Някаква туника и пола, по-скоро като жена от моята епоха, отколкото женските одежди, които съм виждал през последните десет години в Илион и на Олимп. Обаче не бяха и като през моята епоха…

— Възможно ли е да е било халюцинация? — пита Манмът. И не прибавя очевидното — че ножът на Елена е пробол сърцето на Хокънбери, че кръвта се е изляла в гърдите му и мозъкът е останал без кръв.

— Възможно е… но не беше. Обаче когато я зяпнах и видях, че ме гледа, изпитах адски странно чувство…

— Да?

— Не знам как да го опиша — казва Хокънбери. — Увереност, че с нея скоро пак ще се срещнем на друго място. Някъде далеч от Троя.

Манмът се замисля и двамата, моравек и човек, дълго остават в спокойно мълчание. Глухият шум на огромните бутала — грохот, който на всеки трийсет секунди разтърсва кораба, последван от отчасти усещаното, отчасти чувано съскане и въздишки на грамадните възвратно-постъпателни цилиндри — е станал обичаен фон като тихия шепот на вентилационната система.

— Знаеш ли защо не исках да участвам във вашия полет до Земята, Манмът? — Схоластикът докосва гърдите си през пижамата.

Моравекът поклаща глава. Знае, че Хокънбери вижда отражението си в полирания черен пластмасов визьор, който обхваща предната страна на червения му метален череп.