Дан Симънс - Олимп

— Защото знаех достатъчно за кораба, за тая „Кралица Маб“, за да разбирам истинската причина за пътуването.

— Премиер интеграторите са ти съобщили истинската причина — отбелязва Манмът. — Нали?

Хокънбери се усмихва.

— Не. А, причините, които ми изтъкнаха, са си истински, обаче не са истинската причина. Ако искахте да отидете на Земята, нямаше нужда да строите това грамадно чудовище. Вече имахте шейсет и пет бойни кораба в орбита около Марс или между Марс и Астероидния пояс.

— Шейсет и пет ли? — повтаря Манмът. Той знае, че в космоса има кораби, някои от които не по-големи от стършелите, други годни да превозват товари чак от пространството на Юпитер, ако се наложи. Ала не е имал представа, че са толкова много. — Откъде знаеш, че са шейсет и пет, доктор Хокънбери?

— Главен центурион Меп Аху ми каза, още докато бяхме на Марс и на Илионската земя. Аз полюбопитствах за двигателната система на корабите и той отговори съвсем неопределено, космическите съдове не били по неговата специалност, той бил боен век, обаче останах с впечатлението, че другите кораби са с ядрени или йонни двигатели… много по-съвършени от атомни бомби в консервени кутии.

— Да — потвърждава Манмът. И той не знае много за космическите съдове — корабът, с който двамата с Орфу са дошли на Марс, е представлявал набързо скалъпена комбинация от слънчеви платна и ядрени дюзи за еднократна употреба, изстреляна в Слънчевата система с два трилиона ватов моравекски требушет — ала даже той, скромният капитан на подводница от Европа, е наясно, че „Кралица Маб“ е прекалено примитивна и голяма за нуждите на обявената мисия. Струва му се, че знае накъде клони с всичко това Хокънбери, и не е сигурен, че иска да го чуе.

— Зад кораб, голям колкото Емпайър Стейт Билдинг, на трийсет секунди избухва атомна бомба, както постоянно посочват всички премиер интегратори и Орфу. Освен това „Кралица Маб“ няма стелт покритие, с каквото са снабдени даже стършелите. И вие задвижвате това гигантско тяло с ярко… как му казвахте?… албедо… с помощта на атомни взривове, които ще се виждат даже денем от повърхността на Земята… по дяволите, те вече сигурно се виждат с просто око.

— Което те кара да заключиш… — подсказва му Манмът. Предава целия разговор на Орфу, ала неговият йонийски приятел мълчи по частния им канал.

— Което ме кара да заключа, че истинската цел на тая мисия е корабът да бъде видян колкото се може по-скоро. Да изглежда колкото може по-заплашителен, за да предизвика реакция от страна на силите на или около Земята — същите сили, които твърдите, че правят фокуси с тъканта на самата квантова реалност. Опитвате се да привлечете огъня им.

— Нима? — Манмът разбира, че доктор Томас Хокънбери има право… и че той, европеецът Манмът, още отначало е подозирал същото.

— Да — заявява схоластикът. — Предполагам, че корабът е натъпкан със записващи устройства и когато Неизвестните сили в орбита около Земята или там, където се крият, пръснат „Кралица Маб“ на атоми, всички подробности за тая сила и характера на нейните супероръжия ще се излъчат на Марс, Пояса, Юпитер или някъде другаде. Тоя кораб е като троянския кон, който гърците още не са се сетили да построят на Илионската земя — а може и никога да не го построят, защото аз прецаках хода на събитията и защото Одисей е ваш пленник. Обаче вие знаете… или поне сте почти сигурни, че другата страна ще изгори тоя троянски кон. Заедно с всички нас.

„Това вярно ли е, Орфу?“ — пита европейският моравек по теснолъчевия канал.

„Да, приятелю, но не е всичко“ — разнася се мрачният отговор.

— Не с всички нас , доктор Хокънбери — казва Манмът на човека. — Телепортаторният медальон още е в теб. Можеш да си тръгнеш по всяко време.

Схоластикът престава да поглажда гърдите си — белегът е само бледа линия по кожата му и молекулярното лепило скоро ще скрие и нея — и докосва тежкия медальон, който виси на шията му.

— Да. Мога да си тръгна по всяко време.

Деймън избра девет души, петима мъже и четири жени, да му помогнат с обиколката на всичките триста известни факсвъзелни портали. Трябваше да проверят дали Сетебос е бил там и да предупредят обитателите, ако не е бил, но той реши да изчака Харман, Хана и Петър да се върнат със скутера. Харман беше казал на Ада, че ще се приберат за обяд или малко по-късно.

Аероскутерът не се върна за обяд. Не се върна и един час след това. Деймън чакаше. Знаеше, че Ада и другите са нервни — разузнавачите и групите, които събираха дърва за огрев, бяха забелязали движение на множество войникси в гората на север и юг от имението, сякаш чудовищата се събираха за масирана атака — и не искаше да откъсва десет души от задълженията им преди завръщането на Харман и неговите двама спътници.