Дан Симънс - Олимп

Сайман тревожно оглеждаше хълмовете и ливадите. Не казваше нищо, ала Деймън можеше да прочете мислите му: какъв шанс имаха да се опитат да извървят двата километра в мрака, докато войниксите дебнеха?

Деймън повика защитниците на павилиона и им обясни, че ако някой от групата се прехвърли обратно с важна новина и скутерът не е на разположение, петнайсет от тях трябва да придружат куриера до Ардис Хол. Павилионът в никакъв случай не биваше да остава без охрана.

— Някакви въпроси? — попита накрая. В гаснещата светлина обърнатите им към него лица приличаха на бели овали. Никой нямаше въпроси. — Ще се прехвърлим в реда на факс шифрите. — Деймън не губи време да им пожелава успех. Десетимата един по един се прехвърлиха — въведоха първия код от списъка си на клавиатурата върху колоната в центъра на павилиона и изчезнаха. Самият той бе взел последните трийсет шифъра, главно защото сред тях беше кратерът Париж, както и възлите, които вече бе проверил. Но когато се прехвърли, не въведе нито един от тях, а малко известния код на необитаемия тропически остров.

Там продължаваше да е ден. Лагуната беше светлосиня, водата зад рифа постепенно придобиваше по-тъмен цвят. Утринното слънце осветяваше отгоре тъмните облаци — неотдавна бе научил, че се казват „купести“ — които се трупаха високо на западния хоризонт.

Деймън се огледа, за да се увери, че е сам, съблече се, нахлузи термокожата и остави качулката да виси свободно на врата му и осмозната маска — на ремък под туниката му. После си обу панталона, туниката и обувките и прибра бельото си в раницата. Провери останалото й съдържание — ивици жълт плат, които беше нарязал в Ардис, двата примитивни чука, които бе поръчал на Реман, най-добрия ковач в имението след Хана. Намотки въже. Още стрели за арбалет.

Искаше първо да се върне в кратера Париж, но там беше нощ, а за да види каквото трябваше, имаше нужда от светлина. Знаеше, че до изгрева в Париж остават около седем часа, и бе почти убеден, че дотогава ще успее да обиколи повечето от другите си двайсет и девет възела. Някои от тях беше посетил след бягството си от кратера — Киев, Белинбад, Уланбат, Чом, имението на Ломан, Дрид, Фуего, Кейптаун Тауър, Деви, Мантуа и Сатъл Хайтс. Само Чом и Уланбат бяха обхванати от синия лед и той се надяваше, че положението не се е променило. Даже да му трябваха цели дванайсет часа, за да предупреди хората в другите градове и възли, когато се прехвърлеше в кратера Париж, вече щеше да е светло.

А кратерът Париж беше мястото, където възнамеряваше да направи каквото трябва.

Нарами тежката си раница, вдигна арбалета, върна се при павилиона, сбогува се с тропическия бриз и шумоленето на палми и въведе първия код от списъка си.

Ахил е носил мъртвото, ала напълно запазено тяло на амазонката Пентезилея повече от трийсет левги, близо сто и петдесет километра, нагоре по склона на Олимп и е готов да я носи още петдесет или сто, ако се стигне дотам, даже хиляда, ала по някое време през тоя трети ден, някъде на височина около осемнайсет хиляди метра, въздухът и топлината изчезват окончателно.

Три дни и три нощи, само с кратки почивки за сън, Ахил, синът на Пелей и богинята Тетида и Еаков внук, се е изкачвал по стъклената тръба на кристалния ескалатор, който се издига до върха на Олимп. Разбит в подножието на склоновете още в първите дни на войната между силите на смъртните и боговете, нагоре ескалаторът е запазил въздуха и нагревателните си елементи. До осемнайсет хиляди метра. Дотук. Досега.

Тук някоя мълния или плазмено оръжие напълно е прекъснало ескалаторната тръба — останала е половинкилометрова дупка и на фона на червената вулканична скала кристалният ескалатор прилича на змия, разсечена надве с мотика. Ахил с натиск преминава през силовото поле в отворения край на тръбата и прекосява тая ужасна пустош, като носи оръжията си, щита и тялото на Пентезилея — трупа на амазонката, намазан със съхраняващата амброзия на Атина Палада и увит в по-рано бял лен, взет от собствената му шатра — ала когато стига до другата страна, дробовете му се пръскат, очите му горят, от ушите му тече кръв от ниското налягане и кожата му е обгорена от убийствения студ. И тогава вижда, че тръбата е разбита още много километри нагоре по стръмния склон на Олимп и че в нея няма въздух и топлина. Вместо стълбище, по което може да се изкачи, ескалаторът е само купчина разкривен метал и строшено стъкло докъдето му стигат очите. Безвъздушен и леден, той даже не осигурява подслон от виещите ураганни ветрове.