Дан Симънс - Олимп

Проклинащият, задъхан Ахил се спуска обратно при другия отвор на кристалната тръба, провира се през жужащото силово поле и се строполява на металните стъпала, като преди това внимателно оставя увития си товар. Кожата му е напукана от студа. „Как е възможно студът толкова да прилича на слънцето?“ — чуди се той. Бързоногият мъжеубиец е убеден, че се е изкачил по-високо, отколкото е полетял Икар, а восъкът на крилата на момчето, което искало да е птица, се е стопил от топлината на слънцето. Нали? Ала планинските върхове в земята на неговото детство, Хироновата страна, родината на кентаврите, са били студени, ветровити и негостоприемни места с въздух, ставащ все по-рядък с височината. Ахил разбира, че е очаквал повече от Олимп.

Вади една кожена торба изпод наметалото си, измъква от нея малък мех и изцежда последните капки вино върху сухите си напукани устни. Изял е последното си сирене и хляб преди десет часа, сигурен, че скоро ще стигне на върха. Ала Олимп сякаш няма връх.

Сега му се струва, че месеци са изтекли от оная сутрин преди три дни — деня, в който е убил Пентезилея, деня, в който се е затворила Дупката и го е откъснала от Троя и неговите мирмидонци и ахейци, не че го е грижа, че Дупката се е затворила, тъй като няма намерение да се върне, докато Пентезилея не се съживи и не стане негова невеста. Но не е планирал тоя поход. Преди три дни, когато е излязъл от шатрата си на бойното поле в подножието на Олимп, е носил съвсем малко храна, нямал е намерение да отсъства повече от няколко часа. Оная сутрин силата му е изглеждала безгранична, също като гнева му.

Ахил се чуди дали има сили да извърви трийсетте левги надолу по металното стълбище.

„Може би… ако я оставя“.

Още докато тая мисъл се плъзга по изтощения му ум, той разбира, че няма да го направи… не може да го направи. Какво беше казала Атина? „Няма избавление от тая Афродитина магия — феромоните са заговорили и тяхната присъда е окончателна. Пентезилея ще е единствената ти любов през целия ти живот, или като труп, или като жива жена…“

Пелеевият син няма представа какво са феромоните, обаче знае, че проклятието на Афродита е съвсем истинско. Любовта към тая жена, която толкова жестоко е убил, дере вътрешностите му по-свирепо от глада, който кара корема му да курка. Никога няма да се върне надолу. Атина му е казала, че на върха има лечебни вани, тайната на боговете, източника на тяхното физическо възстановяване и безсмъртие — таен път около неприкосновената граница между светлина и мрак, между живота и смъртта. Лечебните вани… ето къде ще отнесе Пентезилея. Когато тя отново задиша, ще стане негова невеста. Той предизвиква самите Съдби да му излязат насреща.

Ала сега изнемогата кара могъщите му, загорели от слънцето ръце да треперят и Ахил се навежда напред, опира се на окървавените си колене точно над наколенниците. Поглежда през кристалния покрив и стени на затвореното метално стълбище и за пръв път от три дни обръща внимание на гледката.

Слънцето почти залязва и Олимп хвърля сянката си далеч по червения терен. Дупката я няма и в червеното поле долу вече не пламтят лагерни огньове. Ахил вижда лъкатушната линия на кристалния ескалатор почти до края на трийсетте левги, които е извървял — стъклото отразява повече светлина от тъмните склонове под него. Сянката на планината стига до брега, до далечните хълмове и даже до синьото море, което толкова спокойно се плиска на север. На изток се белеят снежните шапки на три други високи върха, издигащи се над ниските облаци. Те също улавят червения залез. Краят на света е заоблен. Това се струва извънредно странно на Ахил, тъй като всеки знае, че светът или е плосък, или е с форма на паница и далечните му стени се издигат нагоре, а не надолу като ръба на тая земя. Това явно не е Олимп в Гърция, но пък Ахил вече го знае от много месеци. Тоя свят с червена пръст и синьо небе, с тая невероятно висока планина е истинският дом на боговете и Пелеевият син подозира, че хоризонтът може да се заобля надолу и изобщо да прави каквото му скимне.

Обръща се да погледне нагоре в мига, в който при него се телепортира някакъв бог.

Това е дребен бог според олимпийските стандарти, джудже, едва метър и осемдесет, брадат, грозен и се олюлява, когато вижда щетите, нанесени на неговия ескалатор — Ахил забелязва, че е хром, почти гърбав. Тъй като познава олимпийския пантеон като всеки аргивски герой, той веднага го познава — Хефест, бога на огъня и главен майстор на боговете.