Дан Симънс - Олимп

Не се завърнаха и следобед. Часовите на стражевите кули и палисадата често поглеждаха ниските сиви облаци, явно с надеждата да видят скутера.

Деймън знаеше, че вече трябва да тръгва — че Харман е имал право и че трябва да побързат с разузнавателната обиколка ала изчака още един час. После два. Колкото и нелогично да беше, струваше му се, че ще изостави Ада, ако замине, преди Харман да се върне с аероскутера. Ако със съпруга й се случеше нещо, тя щеше да е съкрушена, но общността на Ардис можеше да оцелее. Без скутера всички бяха обречени при следващото нападение на войниксите.

Ада беше заета през целия следобед и само от време на време излизаше, качваше се на вагрянката на Хана и се взираше в небето. Деймън, Том, Сайрис, Лоус и неколцина други стояха наблизо, ала не я заговаряха. Облаците посивяха и пак заваля сняг.

— Е, трябва да застъпя на дежурство в кухнята — каза Ада накрая и се уви по-плътно в шала си. Деймън и другите я проследиха с поглед. След малко Деймън влезе в къщата, качи се в стаичката си под стряхата на третия етаж и извади от сандъка си каквото му трябваше — зелената термокожа и осмозната маска, дадени му от Сави преди повече от десет месеца.

Беше оставил костюма разкъсан и мръсен — раздран от ноктите и зъбите на Калибан, напоен с кръвта на Деймън и чудовището, покрит с кал при принудителното им кацане със скутера миналата пролет — но сега петната бяха почистени: термокожата сама се беше опитала да излекува раните си. Почти бе успяла. Тук-там зеленото покритие се губеше и се виждаше сребърната лъскавина на самия молекулярен пласт, но затоплящите и херметизиращите свойства бяха почти невредими — за да го изпита, Деймън се беше прехвърлил по факса в един пуст възел на повече от четири хиляди метра над морското равнище, необитаем, брулен от вятъра, затрупан със сняг портал, известен само като Пайкспийк. Термокожата запази телесната му топлина, осмозната маска също действаше — осигуриму достатъчно въздух, за да диша нормално.

Деймън прибра почти безтегловния костюм и маската в раницата си до стрелите за арбалета и бутилките с вода и слезе долу да събере очакващата го група.

Отвън се разнесе вик. Той се втурна на двора заедно с Ада и половината обитатели на Ардис.

Скутерът беше на около километър и половина. Плавно проби облаците и заобиколи откъм югозапад, но изведнъж се разклати, спусна се надолу, стабилизира се, после пак се разклати и рязко се понесе към земята зад оградата на южната морава. В последния момент се издигна, забърса горния край на дървената палисада — тримата часови залегнаха, за да не бъдат пометени — заора в замръзналата пръст, отскочи на десет метра височина, отново остърга повърхността, продължи да подскача и накрая с плъзгане спря, като издълба в склона плитка бразда.

Ада хукна първа, всички тичешком я последваха към приземилата се машина. Деймън стигна няколко секунди след братовчедка си.

В аероскутера беше само Петър. Лежеше замаян и окървавен в предната централна ниша. Другите пет меки пътнически места бяха пълни с… оръжия. Деймън забеляза различни модели иглени пушки, някои като ония, които беше донесъл Одисей, но също и пистолети и други оръжия, каквито не бе виждал никога.

Помогнаха на младежа да слезе от машината. Ада отпра парче плат от туниката си и попи кръвта от челото му.

— Ударих си главата, когато угасна силовото поле… — изпъшка Петър. — Голям глупак съм. Трябваше да го оставя да кацне сам… Казах „ръчно управление“, когато автопилотът се изключи, след като излезе от облаците… мислех си, че мога да го управлявам… обаче не можех.

— Шшт — прекъсна го Ада. Том, Сайрис и другите й помогнаха да изправи олюляващия се младеж на крака. — Ще ни разкажеш, когато влезем вкъщи. Часовите… моля, върнете се на постовете си. Останалите, заемете се със задачите си. Лоус, вземи хора и внесете оръжието и мунициите. В багажните отделения на скутера може да има още. Пренесете всичко в главната зала.

Сайрис и Том донесоха лекарства и бинтове в салона и Петър заразказва патилата си пред най-малко трийсетина души.

Описа обсадения от войникси Голдън Гейт и срещата с Ариел.

— После в балона стана тъмно за няколко минути, бъкистъклото не пропускаше слънчева светлина, и когато пак стана прозрачно, Харман беше изчезнал.

— Къде, Петър? — Гласът на Ада не издаваше никакви чувства.

— Не знаем. Три часа претърсвахме целия комплекс с Хана и намерихме оръжието в нещо като музейна зала в балон, в който тя не беше влизала, обаче от Харман или онова зелено същество, Ариел, нямаше и следа.